Чудесно те разбирам, Ева. Аз съм автоагресивна в ...подобни (да ги наречем) случаи и самообвиненията биха ме подлудили. Тогава човек загубва сън да мисли, че е можел да направи нещо, даже когато елементарната логика крещи друго, и ровиш, и ровиш, само за да се убедиш, че е можело да бъде и другояче, сякаш това може да промени хода на времето...

След загуба на много близки хора, винаги се променяме по малко, даже и само осъзнавайки, с абсолютната му неумолимост, колко е важно да не се тормозим взаимно за глупости, които вгорчават живота ни, че все пак, когато се изправим пред решенията на съдбата, които понякога не зависят от нас, има голямо и малко, съществува дребнотемие, което трябва да игнорираме и да не му принасяме в жертва обичта и човечността, че не трябва да пропускаме да си казваме "обичам те" при всяка възможност, че времето никога не стига за повече нежност, вместо за повече незачитане потребностите на другия... И все пак, ние сме просто грешни човеци. И даже да сме най- добрите, даже и такива пак се нараняваме ненарочно и пак правим пропуски... Не си вменявай вини. Не си Бог. Само жена си, човек. Да живееш с друг означава да споделяш с него и демоните си, няма как. Нормално е. И е напълно деструктивно да се самобичуваш за нормалното.

Прегърни дъщеря си. Тя е и той.

Другото, хубавото постепенно пак ще дойде, убедена съм.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите