|
След толкова много време и емоции, които оставих и дадох в този клуб, на различни хора в него, някои от които са все още тук, а други се надявам са излекувани и живеят щастливо живота си, не мислех, че някога ще пиша пак с молба за помощ.
Но животът е странно нещо и ето, сядам пак с рев да търся нещо успокоително, за което да се хвана.
Мъжът ми почина в четвъртък.
Няма думи, за да се опише чувствата, които се изпитват. Има я болката, гнева, вината. Неописуемият страх какво ме чака сама за напред. Ужасът да живея, че нищо хубаво няма да ми се случи вече, че никой повече няма да ме прегърне и целуне. Той беше моята опора, моята стена, знаех, че каквото и да ми се случи, той винаги е там. Нямаше друго място, където да се чувствам в безопасност освен между ръцете му. И сега изведнъж целият ми живот се разклати и рухна.
Има я и вината, защото той се почувства зле още в понеделник, а реагирахме толкова късно, чак в четвъртък. Но беше здрав, толкова невероятно здрав, че никой не повярва, че може да е сериозно. Задушава ме чувството, че даже аз не му повярвах докрай. Лекарите казват, че дори в началото шансът да се оправи е бил много малък и аз се хващам за това като удавник за сламка, но въпросът винаги ще остане в мен. Само, ако все пак бяхме отишли на лекар по-рано....
Съсипана съм, отчаяна, дори детето не успява да ме успокои. Има моменти, в които всичко ми изглежда нерално, като сън, казвам си, че трябва да издържа само още малко и ще се събудя. Има секунди, в които, ако спра да мисля или се разсея, за частици време сякаш го забравям и всичко е наред. А после истината нахлува и ме завладява цялата, свлича ме на колене и ме кара да искам да крещя. Всъщност казаха ми, че когато са ми казали, че е починал съм крещяла истерично, но дори не си го спомням. Помня само невероятната нереалност на ситуацията, сякаш не се случва на мен, сякаш е някаква лоша шега.
Плача за него, но плача и за мен. Чувствам се виновна дори за това, че не плача само за него. Не знам дали е нормално, дали е егоистично, дали това, че съм уплашена какво ще стане с мен, уплашена да живея без него и просто уплашена да живея ме прави лош човек.
Миналата седмица си мислех, че вече съм остаряла, че хубавите ми години са отминали и освен ритуната и скучния живот не ме чака нищо хубаво. От къде да знам, че ще е още по-зле и че не ме чака нищо хубаво без него... Чувствам се като наказана за тези мисли, сякаш някой е пожелал да ми се надсмее, да ме натисне.
Преди девет години, когато плаках тук бях млада и знаех, че болката ще мине все някога, че ме чака бъдеще, може би и друга любов. Сега съм стара, уморена и нямам дори тази надежда. Остава ми само самотата от тук до гроба.
Редактирано от EvaB на 15.04.13 13:32.
|
Пак стигнах до вас...
