тва за салсата ме разби - абсолютно същата история и при мен!
с тая разлика, че моя не спря да мрънка през цялото време, докато ходех и все намръщен ме посрещаше от танците (тогава бяхме още гаджета, а не съпрузи, но все едно) аз толкова добре се чувствах от танците, че не обръщах голямо внимание на мрънкането му, мислейки, че му е достатъчно да помрънка, за да се разтовари, ама не, то нещата си били сериозни - ама мъжете как ме били гледали... офф, тва не го разбирам, сега какво - капаци ли да им сложим на всички мъже, че да не гледат или пък от своя страна аз да си скрия някъде мъжа, в случай че се случи и него някъде - някоя да го загледа... еми, тъпо и детинско ми е тва, да не говорим за обидното, щото все едно ми казва как аз нямам глава на раменете си и един вид всеки, който ме погледне може да ми завърти главата... издразних се много, като разбрах, че сериозно ме ревнува, обаче в крайна сметка и аз се съобразих и спрях да ходя, защото просто се поставих на негово място и прецених, че ако на мен не ми харесва нещо, което той прави и му споделя, че не ми харесва също бих искала той да се съобрази с мен - това го мислех преди, а сега ми се струва, че всяко едно подобно ограничаване на свободата на другия може да доведе само и единствено до разваляне на отношенията... никой не би искал да го променят и притискат, в крайна сметка хората трябва да се харесват такива, каквито са, а не да се опитваме да ги променяме и ако нещо в някого не ни харесва, то тогава би трябвало да потърсим други неща, които харесваме в него, които да балансират недостатъка или иначе казано да си дадем сметка чак път толкова фатално ли е за нас това, което не ни харесва у него/нея... мдамм, размислих се... дали пък, все пак, не съм помъдряла с емоциите и с времето или просто вече съм толкова уморена, че дори не ми се занимава да критикувам или променям хората... оф, чувствам се понякога като същинска бабичка!
|