|
Ами... надявам се и за мен да стане чудо. То всъщност точно това ми трябва. Иначе откъдето и да го мисля и премислям, не става.
С наще никога не сме се разбирали, нито сме били близки. Почти не разговаряме. Не знам защо са ме създали. Като малка си мислех, че съм осиновена. Сега стигам до извода, че просто съм била грешка. Ама защо не са ме абортирали, не знам. Те самите са една голяма грешка. Не е трябвало въобще да създават семейство, след като дори на младини не са се обичали. Появило се е бебе и са решили, че трябва да се оженят. А после горко им и на тях, и на бебето и на всички наоколо. Аз детски спомени от майка ми имам малко и хич не са от приятните. Виж, баба ми я помня добре. И до ден днешен тя си остава човека в живота ми, който ме е обичал и с който ми е било добре, защото просто обичта се усеща, грижата също. Жалко, че вече е твърде възрастна и склерозата също си каза думата. Баба ми е на 94г., все пак. Жалко е и че няма кой да я гледа. Поверена е в ръцете на алкохоличка. Съжалявам, че трябва така да се изразя, но за съжаление такава е леля ми. Баща ми е поверил на нея грижите. Хах, та той себе си не може да гледа, камо ли майка си, къде ти! Тъжно ми е, че така се случи, когато баба има нужда от помощ да не мога да й помогна, тъй като съм сама и трябва да се грижа за детето си. Още по-гадно ми става, като си помисля, че някой ден така ще си умре не само от старост, но и от някоя тъпотия на леля ми, която няма да знае какво е направила или не е направила за нея, по простата причина, че е била льокана... Не знам какво да кажа вече, отплеснах се. Имах предвид, че топлина, обич и разбиране съм видяла само от баба. От родителите си такова чудо не съм виждала. В най-важните и в най-трудните моменти от живота ми тях просто ги нямаше! Не знам, може би са били заети с нещо супер-важно в тези моменти, те си знаят. Когато се омъжвах, когато родих... нямаше ги, просто ги нямаше, така и не дойдоха. И си спомних как още в първи клас, когато трябваше някой да ме въведе в класната стая за първи път нямам идея къде е била майка ми, помня само, че майката на едно Силве ме бутна заедно със Силвето в една класна стая, пълна с деца и учителка, и бяхме нещо закъсняли и трябваше да седнеме. Само че търсех място, а сякаш за мен нямаше. Накрая ми направиха някакво. После като седнах видях, че това не е мойта учителка и разбрах, че това не е и моя първи клас и са ме бутнали не където трябва. Беше ми ужасно притеснено и неприятно положението, но ме беше срам да си кажа. Мисля, че се разплаках, не помня, но помня, че се чувствах доста неудобно. Накрая учителката разбра, че има грешка и ме заведе в моята класна стая, при моята учителка. Защо на Силвето майка й е могла да влезе и да си изпрати детето до класната стая, а моята не е могла, не знам. Сигурно е имала по-важна работа. В днешно време нещата не са по-различни. Това е. Ето, оплаках се. Ама дали ми олекна или само ви натоварих...
|
Re: Отношенията с родителите [re: Beщицaтa]
