Срещата със смъртта очи в очи поставя на огромно изпитание всичко човешко у нас. В някои отношения ни ограбва, но в същото време и ни учи.

Моята първа среща със смъртта. Съпругът на най-добрата ми приятелка, мъж като канара, влезе в болница за безкръвна операция. Първоначална диагноза - камъни в жлъчката. Оказа се напреднал рак на жлъчните пътища. Няма да описвам адът, през който придружих най-добрата си приятелка, ще разкажа само края. Последна надежда - университетската болница в Цюрих. Аз единствена го придружих, защото само аз от приятелите говорех немски. Така бях в последните 15 дни от живота му с човек, когото познавах бегло, но на чиято съпруга бях обещала да й го върна жив у дома.

В тази болница е стандарт диагнозата и терапията да се обсъждат със самия пациент. Така ми се наложи да превеждам разговора на шефа на клиниката плюс тримата старши лекари, на която те в детайли нарисуваха и обясниха ... че положението е безнадеждно. В рамките на около час плачейки превеждах, а засегнатият лично стискаше ръката ми и ... ме успокояваше. Единствения му коментар беше: еххххх, не ми било писано, значи...

Приеха го в болницата, да го закрепят, та да може да понесе пътуването обратно до България. Със срам трябва да призная, че нервите ми не държаха, бях уплашена и тъжна, а той ме утешаваше през цялото време, мене, здравата. За да спра да подсмърчам ми обясни дори как ще умре и че нямало нищо страшно, нямало да боли, бил прочел за всичко в интернет. После ми говори много за жена си, за детето си, за живота си. Така станах нещо като изповедник на този почти непознат човек.

После се прибрахме у дома, а след седмица той почина, ненавършил 36г. Точно както ми го беше описал. След време разказах дума по дума на жена му какво ми беше разказал там, в болницата в Цюрих. От нея разбрах, че в месеците безумна борба и надпревара със смъртта, не са говорили никога за себе си, за живота, за смъртта. Било е тема табу, дори когато той е искал нещо да сподели, тя го е отрязвала, да не викал дявола, щели да имат цял живот пред себе си, да се наприказват. След смъртта му тя оцени това като огромен, непростим пропуск. В същото време беше много благодарна, че нейният съпруг все пак е успял да каже всички тези чудесни неща за нея, за връзката им, за сина им. През годините след смъртта му многократно ме караше да й разказвам отново и отново за нашите разговори в болницата. И това й носеше някаква тиха радост.

Сега си мисля, че тогава, след разговора с швейцарските лекари, този мъж най-сетне беше намерил покой. Мисля, че беше приел неизбежния край и си достави удоволствието да разкаже живота си такъв, какъвто само той го вижда и оценява. Шегуваше се през цялото време и... беше някак щастлив. Не знам какъв човек е бил преди да се разболее, реално го опознах през неговите последни дни. Мога да се закълна, че тези две седмици с него промениха радикално живота ми, цялото ми мислене. Никога няма да забравя силата и достойнството му.

Може би именно това, че не бях съпругата му, а чужд, но добронамерен човек, му даде това спокойствие да говори открито, за всичко. Единственото, което искаше от мен, беше да държа ръката му и да го слушам. Нищо повече.

Когато краят е неизбежен, идва момент, в който ако човек продължава да се самозалъгва и надява на чудо, пропуска момента и си отива без да се е простил с този живот. Мисля, че с това затормозява и своята душа, и душата на всички, които го обичат. Знам го от личен опит, защото наскоро загубих много близък човек (също с рак на белия дроб), без да се простим...той до последно отказа да приеме факта, че си отива. А аз и до днес не мога да се помиря с мисълта, че не намерих сили да кажа истината и да си взема сбогом...всичко остана недовършено и от това ми е много болно.

Валерия, далеч съм от мисълта, че съм специалист по темата. Все пак ти предлагам, независимо какъв ще е изходът от ситуацията с твоя приятел, да не страниш от него и да се потапяш в мъката си, той е жив и имате още време! Дай боже да е много, много време! Щом лично те е потърсил, значи има нужда от теб. Иначе не би ти се обадил. Не се тревожи, че ще плачеш. Не се прави на по-силна, отколкото си. Той те цени и обича такава каквато си, а твоите емоции му показват само, че е важен за теб. Позволи му да говори с теб, иди му на гости, покани го у дома си, иди в болницата, бъди наоколо, за него е достатъчно да знае, че го подкрепяш.

А най-хубавото ще е да му се размине всичко, да е отново жив и здрав и да ви остане само споменът от безкрайните прекрасни разговори

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите