Смятам, че единственият, с когото трябва да си оправям отношенията в такава ситуация, е човекът, който ми е изневерил. Защото аз с него имам отношения, със съперницата - нямам. Освен това аз не деля някаква награда с нея, аз се интересувам накъде върви светът, който двамата преди това сме градили. Той носи отговорност пред мен, тя няма нищо общо с неговото предателство и не носи отговорност пред мен за неговите постъпки. А за нейните - нямам никакво право да я съдя. И то действам само при налични неоспорими доказателства, никога по подозрения. Така смятам аз.


Не знам да рева ли или да се смея на тези думи, като се сетя за моя житейски опит!
На теория това е така, ама като на твоите преки въпроси има мълчание или лъжи - демек тотален срив на комуникацията от вече бившият ти партньор в живота (но все още съпруг)...

1 серия: Април месец 1989г. - казвам на приятеля си, който е женен (и естествено не се разбира със съпругата си, от няколко месеца даже не живеят заедно), че съм бремена и ще си запазя детето, тъй като вече съм правила един аборт. Казвам също, че вероятно по този начин ще получи по-бързо развод.
От негова страна - мълчание!
2 серия - някъде към 20 май същата година - излизаме ние от жилището на родителите ми, качваме се в колата му ("Трабант") и изведнъж някакъв възрастен мъж се насочва към неговата врата казвайки следното: "Ти какво правиш тука, докато жена ти е в родилният дом?!"

П.П. Бива си го съспенса, а?

Growing old is mandatory; growing up is optional.