|
... заради реакциите ти, се уверих, че казуса ти е реален. Все не ми се вярваше.
За да ти покажа, че пиша добронамерено, въпреки думите ми по-надолу, да си представим, че си приятелка допитваща се за съвет.
Бих ти казала: Стига, ти сериозно ли???
Водена от такива благородни, непоискани чувства, съм постъпвала само веднъж, но бях нейде на 17.
Няма да забравя разочарованието и донякъде удивлението в погледа, който сякаш казваше: Маце, друго исках да чуя, не това... а, мерси, ама няма нужда точно ти да ми отваряш очите.
Младежът беше с около 6, 7 години по-голям, така че го третирам като мъжка, а не пуберска реакция.
Помисли, постави се на мястото на този човек, с всички идеи, които имаш за него - самотен, депресиран донякъде, тъжен, неспособен да изразява чувства и емоции, и може би още влюбен в едно момиче от младините му.
Все едно ти си той.
Какво чувстваш, когато обекта на твоите въжделения пристигне въоръжен със съвети как да си оправиш живота, вместо с топла усмивка и нещо, което свети в очите?
|