Скъпичка, хрумване и допускане са две различни неща.
Хрумват ми всякакви простотии, но винаги допускам всички възможни бъдещи негативни последствия от тях.
Понякога се поддавам на необмислените си хрумвания и после се оправям с последствията без мрън и вай, компенсирам без да обвинявам друг за тях. Друг път си премислям хрумването, обсъждам го с близки, на които разчитам за обективна оценка, ако трябва, и шамари, и го стопирам като се убедя, че е по-скоро вредно, отколкото полезно. За личен провал броя безразсъдните си хрумвания, довели до по-лош за мен и близките ми край от очакваното. С необратими последствия.
Ако на мъжа ми му хрумне да прави извънбрачни деца, което е малко вероятно, предвид факта, че той обмисля хрумванията си като полезни или вредни, и ако има съмнения, ги обсъжда с мен, то това няма да бъде изненада, нито неприятност.
Ако на сина ми му хрумне да се забърка с женена жена, надявам се, проблемът да бъде своевременно разяснен и приключен по най-благоприятен начин. Мой дълг е да го информирам напълно безстрастно за последствията.
Най-голям проблем са ми хрумванията на други от семейството, очевадно зловредни и с предвидимо тежки последствия за всички ни, в които те упорстват, убедени в правотата си /разбирай, егоизма си/. Там решението е едно - разясняване, ако не вдене, дистанциране и накрая пълна изолация, за да не вреди. Ето ти един еталон за личен провал - когато хората, на които държиш, уважаваш и обичаш се отдръпнат от тебе и се усетиш некомфортно сам, смятай, че в нещо си се провалил. Остава да проумееш в какво.
|