Преди около 20 години боднах семка от мандарина в една саксия и след месец се показа зелен стрък. Сега вече е цяло дръвче, на ръст почти колкото мен, олицетворявайки само една от безбройните ми прояви на безотговорност. Като цяло нямам други ангажименти към дръвчето, освен че се налага да го поливам отвреме навреме, когато съвсем се смарангяса от жажда. Лете е на терасата, а зимата прекарва в една от неотопляваните стаи в апартамента. И буквално всяка зима умира. Листата й падат до едно, клоните й стават сухи вейки. В началото си мислех, че съм я уморил от студ. На пролет, когато вече се готвя да я изхвърля, внезапно се съживява, прокарват нови пъпки, листа, клони и за седмица-две се раззеленява наново. Ако някога се наложи да съм силен, искам да съм като това дръвче. Не е съществено, че се сриваш, премръзваш и изпадаш в клинична смърт, важното е да не забравяш слънцето. Джобче, пълно със слънце, се пееше в онова парче, дето го пусна Парвати. Това е силата. Тази пролет закъсня, едва днес избутах саксията на терасата. И този път ми изглежда безнадеждно, никой не би казал, че от тия изсъхнали пръчки ще прокара живот. Тя обаче е там и се бори, с всичките инстинкти на едно копнеещо за топлина дърво. Много искам да успее и този път, защото ако тя успее, има надежда и за мен.
Приших си ново джобче, да си държа там надеждата

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите