Re: След години... / Взаимопомощ / Клуб на разведените

Да, може би това питам... а може би питам няколко неща...
Дали човек накрая "забравя" че е разведен - отчасти, защото е простил, отчасти надживял, отчасти, защото вече и телом и духом се е превърнал в нещо различно и има други потребности?

Дали търсенето на партньор накрая престава да е вътрешна потребност, дори и минимална...дори и на сън...
Или пък напротив - до смъртта си търсим... някого?

Интересно ми е също как смятате - дали е по-добре, по-комфортно, по-спокойно да си сам накрая на живота си или обратното - да делиш дните и нощите си с някой друг, също стар, също променен...Интересна ми е визията на всеки тук за далечното бъдеще...всъщност недотам далечно, защото животът е безумно кратък - справка Аси, Тренди... и др.

Когато един ден стана дума у дома за това /по повод смъртта на общ приятел/, моят любим моряк ми нарисува следната идиотска картинка на общото ни бъдеще:
Ние двамата, беловласи, недовиждащи, крехки и трудно подвижни старци, лежим на две легла, в двата ъгъла стаята и всеки си чете книжка... помежду ни прозорец през който влиза пролетното слънце, чуват се птички и мирише на трева...
И внезапно той получава ерекция и се вдървява, но не може да стане от леглото и затуй се присяга и с бастуна си почва да ме ръчка под юргана, като същевременно придърпва моето легло към себе си и хърка страстно и подавайки устни за целувка " Гълъбице моя..."
Аз пък възмутена се надигам, докопвам своя бастун и почвам да го налагам по главата и да кряскам ..."Пппппррррррррооооостаккккккк, кккаааккккк не те е сссссссссрам!"
И в това време внуците се втурват от съседната стая, уплашени да проверят дали някой не умира...