|
Аз също мразя стария селски номер със забременяването, от който би следвало автоматично да се осигури някакъв си статут. Моето мнение е, че дете би следвало да се прави с любов и от любов, от двама души, които по-късно го отглеждат пак с любов, независимо от стеченията на обстоятелствата, които може да са всякакви.
Има държави, в които актът на раждане на дете наистина осигурява статут, законът го осигурява, не осеменителят - по желание. България не е такава държава.
Да ти кажа, аз пък извънредно мразя някой да ми се прави на велик, само защото някога си се бил изпразнил, а пък аз съм била в овулация в момента.
Думите ти ми напомниха за начина, по който се разведох аз. Мисля, че не съм го разказвала никога в този клуб, може би не е и това най-подходящата тема, но сега ми е дошло.
Напуснах го АЗ, след поредица от драматични събития и една особено драматична вечер, слава Богу, че детето тогава беше при майка ми, във ваканция, иначе сигурно и онзи път нямаше да си тръгна, просто ми падна пердето, тръшнах вратата, беше вечер и нямах идея, къде ще отида. Като се успокоих, позвъних на една братовчедка и тя ме прибра.
Бях само с дрехите на гърба си и дамската си чанта, вътре - портмоне и телефон.
Спешно си намерих квартира, прибрах си детето при мен, господинът - обиден и с уязвена мъжка гордост - не ни потърси две години. Ние него - също. Откъде накъде?
В един момент решил той да се развеждааааа. Около него тогава се въртеше някаква мома, може и заради това да е било, както и да е, аз този човек отдавна го бях отписала. Извика ме на разговор на четири очи. Предложи ми развод по взаимно съгласие, без усложнения и разправии, само трябвало било да подпиша едно изготвено от него споразумение, включващо следните клаузи: родителските права придобива той, но детето ще отглеждам аз, защото било момиченце и имало нужда повече от майка си. Той да бил имал право да го вижда по всяко време на денонощието, когато си реши, щото нали правата са си негови, аз само го отглеждам. Размерът на издръжката не беше упоменат, но юридически аз бях длъжна да му я плащам, щото пак заради правата. Един вид ми даде да разбера, че той, великият осеменител, ще забрави за това дете, ако не подпиша туй. С чиста съвест му теглих една майна, казах му, че ще дискутираме написаното в съда, и си тръгнах.
На насроченото дело аз се явих, той - не, поради което делото беше прекратено.
Мина още известно време /не по-малко от година и половина/, през което време той изпълни "заканата" си и забрави детето, голям праз.
Един прекрасен ден ми звъни майка ми, за да ме информира, че на нейния адрес била пристигнала искова молба за развод, един вид, не ме бил знаел, къде живея, затова дал онзи адрес. Селски демонстрации.
Тая искова молба майка ми все още я пази, някой ден ще я сканирам и ще ви я покажа, за да видите, докъде може да стигне човешката глупост. Четейки я, човек остава с впечатление, че едва ли не бракът е неконсумиран, но същевременно детето било от него и той си го искал. Бил си имал жилище, щял да си го отглежда, аз съм била някаква безнадеждно пропаднала курва, напуснала осигуреното ми топло семейно гнездо.
Срещнах се с адвокатката му. Оказа се, че той е подвел и нея. Представил се за сирак /при двама живи родители, които до ден днешен ме обичат като своя дъщеря/, тя мислела да заложи на това в съда, че човекът имал нужда от семейство, от топлина в живота, бля бля, пък аз съм го била лишила от всичко това.
Слава Богу, тая жена успя да му налее малко акъл в главата, та вторият ни развод мина тихо и гладко, при това - само с едно заседание.
Та да обобщя:
Магарешкият инат - аз съм мъж и ще си гледам детето, пък твоя гъз да го целува, който ще... - е приложим в някои случаи, но те не са масови. Моят случай също не е масов, по-скоро леко екзотичен откъм идеи. Но този клуб е и за това, да споделяме историите си. Тази е моята.
Мангалката himbeer клонира и моя никнейм. Проверявайте профила!
|
Re: Извинявай за въпроса... [re: 4usmivki]
