Та, не сме толкова лоши българите, видно!

Не сме.

Зимата на 1991 - големия глад. Щерката на година и нещо. Млякото свършва по магазините до 7:30. С всеки ден хората се появяваха все по-рано пред магазина. Започнах да се редя в 2 часа през нощта. До към 4 вече се събирахме редовните чакащи (който не е дошъл до 4 нямаше смисъл да идва - до него нямаше да стигне мляко). Оставаше да дочакаме 7 за да отворят магазина.

Студ. Аз съм с дънки, дебел пуловер и шал. Отгоре ски гащеризон. Яки топли обувки. И пак замръзваш. Ивах с колата, щото живеех на километър от магазина. Не можело да чакам в колата, паркирана на два метра от опашката. Всички мръзнат - и аз ще мръзна. "Да се редуваме по 4 човека да седим в колата - поне не духа?". "Не може! Който не е на опашката, губи!".

Една сутрин отивам както обикновено. Двайсетина човека са били по-ранобудни (или изобщо не са лягали). Пред сладкарницата на "Симеон" (4усмивки... все едно) където е опашката, спрял камион, натоварен с армировъчни пръти, от тези дебели по сантиметър-два. Нахвърляни са безразборно, не вързани на снопи, и стърчат произволно 2-3 метра зад камиона.

Зад камиона спряла кола. Странно близо. Всъщност не е спряла. Блъснала се е в него. Предното стъкло е счупено, а двамата спътници седят набучени на по няколко железа. "Ми то май някой се обади да дойде бърза помощ, ма те като са умрели..."

Нареждам се на опашката. Какво друго да направя?. След малко възрастна жена се свлича н аземята - жълта кото восък. Явно гледката й е дошла в повече. Натоварваме я на колата и я закарвам в Трета градска, малко по-нагоре. Бабето се сафиряса.

- Там има катастрофа. Двама души...
- Знаем, обадиха се.

Върнах се на опашката. Добри хора ми пазеха реда. След два часа отвориха магазина. За по-малко от 10 минути разграбихме млякото и всеки, доволен от изпълнения семеен дълг, забърза към къщи.

Пред магазина останаха само двама. Онези в колата. Не им трябваше мляко.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите