Няма спасение от спомените на детството!
Към датата на развода ни,голямото ми дете вече бе попило всяка една нелицеприятна(меко казано) ситуация.
Днес има моменти,когато не може да се справи с агресията,която извира от спомена.Всяка една връзка,в която се опитва да влезе се гледа през лупата на съмнението.
На малкото общо взето беше спестена възможността да трупа негативи за дълго време,но несъмнено и там има.Не съм забелязала още проявления,дано не ги забележа.
Снощи с скайпа дълго писах с момиче на мои познати.Дълги години е в чужбина и точно това ми сподели - Не мога да се върна.При всеки един опит да се сближа и простя на семейството си,щом чуя баща ми да крещи веднага губя почва,изпадам в истерия и бързам да се прибера.
Жертвата,която майка и е направила в името на децата не само ,че не е оправдана,но и непрекъснато я кара да задава въпроса -"Защо ти можа да се разведеш,а тя не посмя?Защо ни изкривиха като хора?Винаги, когато някой ме похвали или ми каже,че съм умна и успешна аз вместо радост се свивам защото не съм видяла в живота си една похвала.Самочувствие,желание за борба всичко е отишло по дяволите.Опитвам се на 28 години да се самовъзпитавам в правилната посока."
Като майка изтръпвам само,че не успяваме да спасим децата от самите себе си понякога.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите