Не си права тук. И го казвам като свидетел на домашно насилие като малко дете на достатъчно прекрасни кръвопускащи сценки, за да ми се запечатат в съзнанието. Спомням си, че след развода споделях страха от баща си, защото и той бая наобикаляше да тропа по врати и прзорци и да ни заплашва, но бе принуден да напусне града, слава Богу, в тогавашната милиция взеха мерки по сигналите на майка ми. Та, се прибра на другия край на бг и почти забрави да ме вижда. Но майка ми никога не го е спирала, все пак ми уреди 2-3 гостувания. Баща ми винаги е бил много добър с мен, абе обичаше си ме човекът. За първи път след развода го видях около 6 години по-късно /на 11 г./ и бях доста понастръхнала, защото и детските спомени, и огорчението на майка ми ми държеше влага. Той се скъса от внимание за 10 дни гости и се усетих как много, ама много искам татко някак да се реабилитира пред мен, да не се показва такъв лош, какъвто го помним с майка ми. Ми... стараеше се човекът. А майка ми се радваше, че поне с мен се държи добре /когато се сетят баба, леля и втората му жена да ме поканят на гости, де/.
Така че, поне за това му добро отношение съм му благодарна.

И не, не обвинявам майка ми, че сама си е виновна за побоищата. Чак на стари години се позамислям дали пък с по-твърдия си характер не го е предизвиквала, но като дете и на младини през ум не ми е минавало да я виня за отношенията им и за развода. Все пак, и баща ми е голям любител на чашката - трезвен е с мед да го намажеш, но като се напие...
И не е побойник навън, само у дома му е избивала агресията - срещу жена му.
За втората нямам сведения дали е имало рецидиви. Не поддържаме връзка.