|
Всички го оглеждат. Блокът е от метал и цимент и е облицован с мрамор – по размери е на половината на една маса, вероятно тежи двеста килограма…
- Добре, значи, казвате, че не мога да го вдигна. По дяволите…
Макмърфи скача от масата и си съблича зеленото горнище; татуировките, които се подават наполовина изпод фланелката му, подскачат по мускулите на ръката му.
- В такъв случай кой ще заложи петарка? Няма да ме убедите, че не мога да направя нещо, докато не съм се опитал. Петарка…
- Макмърфи, безразсъден си както при баса за сестрата…
- Кой иска да изгуби петарка? Хайде, играете, или пасувате?
Момчетата се втурват да залагат; той толкова пъти ги е бил на покер и на двайсет и едно, че сега нямат търпение да му го върнат, а това е съвсем сигурно. Не го знам какво цели; колкото и да е висок и широк, трима като него ще са нужни, за да вдигнат блока, и това му е известно. Само като го гледа, сигурно разбира, че няма да може да го отмести, камо ли да го вдигне. Единствено някой гигант би го помръднал от земята. Но след като всички Остри записват на листчета кой какво залага, Макмърфи тръгва към блока, хваща Били Бибит и го сваля на земята, плюе на големите си мазолести длани, потърква ги една в друга и разкършва рамене.
- Пазете се настрана. Понякога, когато силно се напрегна, вдъхвам целия въздух около себе си и хората падат задушени. Пазете се. Ще има скърцане на цимент, ще хвърчи метал. Отведете жените и децата на безопасно място. Стойте настрана…
- Божке-е, може пък и да го вдигне – измърморва Чезуик.
- Да-да, сигурно ще го придума сам да се вдигне – казва Фредериксън.
- Най-вероятно ще си спечели някоя чудесна хернийка – обажда се Хардинг. – Макмърфи, я стига си се правил на глупак; няма човек, който може да го вдигне.
- Пазете се, мамините ми синчета, хабите ми кислорода.
Макмърфи пристъпва няколко пъти, за да застане най-удобно, и избърсва ръце в панталоните си, после се навежда и хваща ръчките от двете страни на блока. Напъва се, а момчетата започват да дюдюдкат и да го кодошат. Макмърфи се отпуска, изправя се и пак се разтъпква.
- Какво, отказваш ли се? – хили се Фредериксън.
- Само се раздвижих. Сега вече ще става, каквото ще става – и грабва пак ръчките.
И изведнъж всички престават да дюдюкат. Ръцете му започват да се подуват, вените им изскачат. Макмърфи стиска очи, а устните оголват зъбите му. Отмята глава назад, сухожилията му изпъкват като насукани въжета, които се спускат от пулсиращата шия към двете му ръце. Цялото му тяло трепери от напрежение – той се опитва да вдигне нещо, което знае, че не може да вдигне, нещо, което всички знаят, че той не може да вдигне.
И все пак, само за секунда, когато циментът изскърцва в краката ни, ние си казваме, Господи, може пък и да го вдигне.
След това поетият въздух изригва от него и Макмърфи се стоварва като труп върху стената. По ръчките има кръв от изподраните му ръце. За миг остава залепен на стената, като пъхти със затворени очи. Не се чува нищо друго освен стържещото му дишане; никой не продумва.
После отваря очи и ни оглежда. Взира се подред във всеки един, та даже и в мене – сетне бръква в джоба си и изважда всичките бележки, на които е написано колко е спечелил на покер през последните дни. Навежда се над масата и се опитва да ги подреди, но ръцете му са се вцепенили, превърнали са се в някакви червени лапи и той не може да си мърда пръстите.
Накрая хвърля цялата купчина на земята – вероятно от всеки е спечелил по четирийсет-петдесет долара – и тръгва да излиза от стаята. На вратата се спира и се обръща към нас.
- И все пак се опитах – казва той. – Поне се опитах, майка му стара.
И си излиза, оставяйки изпоцапаните късчета хартия на пода – който иска, да ги подрежда.
Ken Kesey- One feu over the cuckoo’s nest
|
Re: МАМКА МУ-ИЗЛИЗАЙТЕ ОТ чЕРУПКИТЕ! [re: anbra]
