А ти за неволното питаш...

Знам ли, нещо между слушаното до болка от ранно детство: Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб. (Което никога не съм разчитала като страх от това да се окажеш на нечие място, а по-скоро като начин да разбереш, че и другите ги боли...)

и това от една пиеса на Леополд Герш:

Не искам да ме нараняваш - казваш ти.
Не искам никой да ме наранява - казваш ти.
Не искам никого да наранявам - казваш ти.
Ако сме заедно, не можем да не се нараняваме един друг, нали? Аз теб, ти мен, нали така? - казваш ти.
И да умираме бавно, нали? Ако сме сами, може би ще сме вечни - нали, не ще има кой да ни наранява, да ни убива бавно всеки ден. Клетка по клетка, но всеки ден! Но всеки ден. Не искам никого да наранявам! - казваш ти. Не искам никой да ме ранява, защото цял съм пронизан от болки, надупчен съм и вятърът свири в отворите.
Искам да бъда свободен!
И пеперудите са свободни!.. Но, ако не сме заедно, така цели и ненаранени, свободни ли ще сме? - питам те.
Свободни от какво? - питам те.
Можем ли да живеем, без да ни раняват и без да нараняваме? - питам те.
Ще живеем ли, ако не раняваме и не ни раняват? Ако оставим някъде, ако забравим някъде, ако захвърлим някъде себе си, какво ще остане от нас! В какво ще се превърнем? В пеперуди? Но пеперудите не са вечни, напротив - те са много, много кратковременни.
Да, пеперудите са свободни. Ние не сме.
И слава Богу!


Не е лесно да не се нараняваме един друг, но не е трудно да се сетим какво би наранило другия. В повечето случаи е - каквото и нас.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите