В онази първобитна нощ
Човекът бил самотен
И пещерите тихичко заплакали
със сините сълзи на сталактитите
Навън се стичали потоци от луни
по лактите на вечните секвои
и хиляди луни по езерата
люлеели небето в свойте орбити.

Човекът не заспал през тази нощ
той тръгнал бавно покрай бисерните хълмове
а дългите лиани го прегръщали
и го задържали в зелените си кълнове
Летели птици
Падали звездите
и гаснели във топлите гнезда
Човекът сложил длан върху косите си
и тръгнал пак към свойта пещера.

Но спрял пред входа и замаян...
На сребърния мъх - под сталактитите
сред огъня на дивите цветя
навярно сбъркала във тази нощ следите си
лежала тихо първата жена.

Течали лъскавите струи на косите и
очите и стопявали нощта
и спящите дървета се разлистили
под тръпните лъчи на младостта

Човекът паднал на колене омагьосан
а после сянката му легнала в мъха
и бистрите кристали отразили
живота - в първата му простота...

На сутринта, когато се пробудил -
до него във гнездото - празнота!
Той скочил лудо, хвърлил се безумно,
но вън денят тежал от яснота...

...И той утихнал !
Със Векове порастнал -
след тази първобитна нощ
до розовият камък се изправил,
и с нокти издълбал във Вечността
най-хубавия спомен от живота си:

"Една жена нощувала случайно във неговата пещера..."

П.П. На Елия е.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите