|
Събирам едни мисли, ако някой ги е чел вече другаде, да не чете
Животът ни преминава през някакви събития, хубави, лоши, интересни, смешни, трагични, тъжни... И все вървим нанякъде. Понякога плавно, понякога на подскоци, понякога светлината е повече, понякога - мъждука, а има моменти на пълен мрак. И после - излизаш на повърхността и виждаш изгрева и ... ослепяваш. Ако не си подготвен, разбира се, с екипировка. Оцеляваме някак. Всеки различно. Някои даже го наричат гордо Живот. И се хвалят "Аз направих това, аз постигнах онова". А сме толкова малки, толкова жалки брънки от един .. континиум. И се "храним" от спомените си, от надеждите и приказките.
Вървим си (пътуваме) по някакви коловози, към някакви си цели.. И изневиделица се стоварва бедствие. Тук става интересното. Някой ще умре, някой ще охка, някой ще побегне, някой ще стреля, някой ... ще слуша. Ще замълчи, ще чуе околния вой, шум, думи и ще продължи нататък. На прибежки, бавно, сякаш го гонят, съвсем спокойно.. Според ситуацията. Ще намери нови приятели, хора, които да го разплачат, хора, които да застреля, хора, от които ще купи нещо. Хора. И плъхове. И тях ги има. Някои те изяждат, други изяждаш ти. Ако не ти се гади. Може и гладен да седиш...
Когато човек има светлинка в тунела, той може всичко. Това казват книгите..
П.П. Инспирирано от Метро 2033. Имах нужда да го напиша.
|
Животът като тунели
