Напротив, но на теб ти е по-удобно така да виждаш нещата. Шамарът идва с унижението, което стоварваш върху другия, със заплахата за още, ако не ти се подчиняват, със страха. Същото може да се каже и за психическия тормоз. Не можеш да ме убедиш, че уважаваш човека, когото си ударил. Да го обичаш по някакъв извратен начин - може би. Съжителството може да продължи, но това вече не е връзка, а перверзия, и последното, за което ми пука е поражението, което предизвиканият насилник понася и нежната му чюфствителност.

Като те тормозят психически, а с диалог не се оправя ситуацията, просто си тръгни.

Имаш дъщеря. Как я възпитаваш - внимавай какво правиш, защото можеш да си заслужиш боя? Ако гаджето й и забие шамар - какво ще я посъветваш? Или няма да се намесваш - мила, ако те ревнува (визави чавдаряето), коригирай си поведението, щото сигурно си го предизвикала; ако я е наказал (да, нарочно избирам тая дума), защото не може да намери запалката (а ла правилник), ще я посъветваш да си стегне багажа?

Хич не те съветвам да обръщаш другата буза. Има начини да запазиш достойнството си, когато те обиждат, тормозят, и, да, унижават, без да прибягваш към агресията. Останалото е оправдание, нищо повече. Никой не ти дължи уважение по подразбиране; също така никой, освен теб, не може да си отнеме самоуважението. Удряйки, сам си го отнемаш. Как по-ясно да се изразя.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите