Здравейте отново!
Пиша след година и половина. Все още сме заедно. Все още се лутаме "между ад и рай". Живота си тече и аз още нямам решение на проблема. Нещата са на приливи и отливи.
Последната случка беше преди няколко месеца, когато по някаква нелепа случайност като му звъннах по телефона за нещо, което не търпеше отлагане и телефона му се включи без неговото знание и не искам да си спомням какво чух, но щях да получа удар! Стоях 430-40 секунди, в които не разбирах какво чувам, т.е. не можех да осмисля това, което се беше случило. Нещо ме хвана и ме душеше, умирах!
След поредния разговор оставих недовършено "разследването" и го оставих да си мисли, че съм му повярвала, че това било последното "приятелско" виждане. (това, което чух въобще не беше приятелско). Сега сме със "служебни" разговори и просто чакам удобния (за мен момент), за да си взема детето и да се махнем. Не, че не го правих, но не прецених момента и липсваше място, където да отидем. Просто чакам. Не ми пука (не искам да ми пука) за него! Мисля, че ще се справя някак! Мисля, че ще мога да успокоя детето! Мисля, мисля!
Ще мисля като му дойде времето! До тогава ще живея както намеря за добре! Ще излизам с когото реша и няма да ми пука!
Късмет на всички!