Първо се започва с безгрижно и безметежно начало. 5 г борба да имаме деца, която ме е поглъщала достатъчно, за да си затварям очите за доста неща. Надеждата на младия човек, че хората се променят (говоря и за себе си, не съм очаквала само той да го прави). После се появи дългоочакваното бебе и собствения бизнес и от там насетне всичко започва да избива малко по малко и неусетно. Много отговорности и много противоречия за всяко нещо, непрекъсната борба всеки да постигне неговото по неговия си начин. Опити да се пречупиш в името на детето, на бизнеса, на семейството. Робуване на общественото мнение, търсене уж на най-доброто за детето, страх от неизвестното. А времето си лети неумолимо. После се появи другото дете и инерцията продължава, и пак, и пак - до безкрайност. Постепенно забравяш, че и ти си важен и че няма време да се чувстваш ако не щастлив поне не нещастен. Това е в общи линии. Беше ме страх. Отдавна сме разбрали и двамата, че сме толкова различни, че няма какво да ни обедини, така че да ни е хубаво заедно. В един момент си казахме СТИГА! Време е да сме добре поотделно!