|
Искам да започна тази тема с една поема. Защото намирам предава дилемата, пред която съм много по-красиво от всички думи, които аз мога да кажа.
Какво очакваме, стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук.
Защо това бездействие в народното събрание?
Защо народните избраници закони не създават?
Защото варварите ще пристигнат днес.
Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще донесат закони.
Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си замислен, със корона на главата?
Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.
Защо и преторите са излезли днес
с червените си златоткани тоги?
Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени с блестящи, лъскави смарагди?
Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?
Защото варварите ще пристигнат днес,
а заслепяват ги такива скъпи накити.
Защо прочутите оратори не идват както друг път,
за да изложат свойте мисли в красиви дълги речи?
Защото варварите днес ще дойдат.
А те се отегчават от сложни красноречия.
Защо започна изведнъж такова неспокойствие,
обърканост (лицата как станаха сериозни!)?
Защо внезапно улици, площади опустяха
и всички се прибират умислени дълбоко?
Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.
Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение.
Не мразите ли всички онези литературни съчинения, които като бяхте деца винаги трябваше да почнете по някакъв начин? И до ден днешен тази ми омраза към началото е останала в мен и се изразява в неспособността ми да избера заглавие за постинг, за имейл, та ако щете и за обикновено писмо, каквото в днешно време май пишем само аз и папата :)
Как да започна достатъчно подредено, когато в главата ми е пълен хаос? Как да премина от въвеждащите неутрални думи към основата, която да носи смисъла на тракането на клавишите ми сега?
Истината е, че имах левкемия. Да, миналото време е правилно. Всъщност не знам защо до сега толкова много не исках да го кажа, остатък от суеверие, че ако го кажа гласно и на много хора вече става истина? Или фаза от прословутия цикъл за отричането, пазаренето и приемането? Все едно, поне сега, днес, поне за момента болестта я няма. Ще кажете, какъв ми е тогава проблемът? Проблемът ми е, че вместо да съм щастлива, доволна, радостна, аз се чувствам празна. Не знам как да се върна обратно към един живот, който сравнен с наситеността на изминалите дни в емоционално отношение бледнее. Дори не бледнее, защото бялото е комбинация от цветове, а в мен няма дори сянка от някакво чувство. Чувствам се...празна. Объркана. Не знам как да се справя с това. Не знам дали ще мога да живея нормално. Страх ме е да живея нормално. Някак си много лесно е да живееш, когато в главата ти винаги присъства мисълта за смъртта. Някак си много трудно е да живееш, когато знаеш, че не умираш. Поне не сега или утре. Като да очакваш толкова много врага, а в крайна сметка той да не дойде.
Ами сега?
|
Ще живея...ами сега?!?
