|
Здравейте банда. Пода давление на един друг клубар ви пращам края на едно мое разказче. Тя поне си мисли, че ще ви хареса. Дано е така.
Веднъж в едно село, близо до този път, се запознах с една жена – баба Бистра.
Тя бе дълголетница и името и сякаш бе избрано от съдбата. Дори и на 93 години погледа, изгледа и, а и ума и бяха бистри като на юноша.
Тя ме посрещна и нагости само както такива жени могат. Почуствах не само уют и топлина, а чух дори как паяка в ъгъла си плете паяжината. Бабо Бистро защо не го махнеш попитах аз. Аааа чедо – отговори ми тя – той щом е там, той си знае мястото. Не аз съм го турила там, че аз да го махам.
Замислих се. Колко много мъдрост в едно изречение!
А иначе баба Бистра поддържаше оная стара чистота, дето те кара да се отпусне и най-малката фибричка от тялото ти и да почустваш дома си в белите кирпичени, но прясно варосани стени, в бумтящата печка, в домашно приготвената баница и в благата усмивка и доволство, че тя е посрещнала гост, и не само го е посрещнала, а го е накара дал се чуства цар и господар, но не на царства, а на себе си.
Тази жена не бе учила нито висша математика, ни философия, нито никоя от съвременните ни науки.
С думи прости и ясни, в своята ненаучност, тя ги срина с две думи.
След като ме нагости с ястия, които ми се струваха царски, а бяха съвсем обикновени ми каза....
Слушай чедо! Сега вие летите на самолети. Имате големи къщи, знаете много, гледате всичко да е повече, но къде останахте самите вие чедо? Къде?
Дори и влаковете ви да са бързи. вие оставате на гарата. Корабите ви са големи, но оставате на пристанището. Открихте луната, но забравихте Земята. Искате да направите вода на Марс, а тя е пред очите ви.
Замислих се.
Замислих се за моя високотехнолодичен дом и за малката кирпичена къщурка. Замислих се и за това, че в моя голям и обзаведен апартамент се чуствам сам, а там дори и за първи път пристъпил , се чуствах като у дома си. Загледах се и в бръчките на лицето и - от всяка една струеше повече благородство отколкото и на най-великия монарх.
Сетих се за легендата и я попитах :”Бабо Бистре ти знаеш ли я тая легенда?”.
Усмихна ми се меко и благосклонно като майстор към непохватен чирак. “Чувала съм я чедо”.
Попитах я какво мисли за тази небивалица за мен, а тя само се усмихна някак различно и каза:”Баницата е готова”.
Такава баница никога не бях ял и надали ще ям някога повече. Баба Бистра ме гледаше с благите си и благославящи очи дорде се нахраня и дори старческите и бръчки излъчваха усмивка.
Цялото и излъчване беше странно – тя сякаш за това е живяла, че да нагости точно мен – така се чуствах. Не посмях повече да я питам. Мълчах някак гузно, незнаейки как да и благодаря.
Тя си разтреби, отказвайки всяка помощ. Въпросите напираха в мен, но не смеех да попитам как така уж в беднота, а толкова хубаво е всичко.
Тя ме погледа с радостни очи от които искреше еи светлина и радост и нещо, което аз не мога да обясня и сякаш разбирайки желанието ми да питам ми каза:
“Слушай чедо аз знам така от моята майка, тя пък от своята, а тя пък от своята и така от как Свят светува. Дойде ли ти странник в къщи ти трябва всичко да извадиш на масата дето имаш и да го нагостиш. После само лук яж, но странника трябва да е нагостен и на празничните чаршафи да спи. Аз лук ще ям седмица, а ти ще ме споминяш цял живот.”
Почуствах се жалък – в ламтежа за всичко съвременно. Замълчах от срам. Та аз имах пари да изкупя обезлюдените къщи. Е да, но...тази къща не можех да купя с нищо! Не можех да купя баба Бистра. Тя усети объркването ми.
Усмихна се благо и каза:”Чедо и една дреха ти стига, ама ако ти я обличаш, а не тя да обгръща тебе. То тогаз и милион не биха ти стигнали”.
Почуствах се нищожен, а уж се водех успял.
Единственото което можех да направя е да сведа поглед и да мълча.
Баба Бистра ме погледа, явно намери нещо в мен и ми каза: :Сине ти живееш в такова време – лудо, дивашко, само рушите, доти и да градите. Но виждам, че се мъчиш та ще ти кажа това дето на никой не съм казвала. Този човек с торбичката е дядо на дядото на моя дядо.Какво е търсил аз няма да ти кажа – сам ще го рабереш. Хората казват, че е дирил хоризонта / тук тя се засмя/. Не чедо, той на мен всеки ден ми маха оттам и ми се усмихва! Не защото е там, а защото аз го виждам там. Хоризонта чедо не е там, а е тук и сега, и не е да го гониш, щото не мож го стигна, а е да го намериш. А той е в теб! Само трябва да го намериш.”
Така мина гостуването ми при баба Бистра.
С всичките ми знания и дипломи се почуствах неук пред тази жена с четвърто отделение.
Но парят ме думите и “хоризонта е в нас, а не там някъде далеч”. А дали така не е и още по-далеч?
Останаха си ми въпросите без отговори и лицето на баба Бистра – тайнствено-усмихнато, благопожелаващо и някак съпричастно-покровителствено, като на човек, който може да бяга, а с умиление гледа как някой се опитва да прохожда...
|
Офф, но и ОН-просто част от разказ
