Здравей, Ан!
Досега преглеждах твоята тема и малко преди да стигна последната ти поява бях решила, че ще моля и аз за съвет, но сега след като прочетох писаното от теб на 22.08.07 май беше-след 1 година, реших, че първо с теб ще говоря. Незнам какво мислиш да правиш ти, но мога накратко да ти разкажа аз в каква ситуация съм и аз какво обмислям.
Накратко в моето "семейство" минахме през много странни периоди като стигнахме до т.н. отворен брак и в крайна сметка след като всеки си беше намерил "допълнителна" половинка, аз реших, че това не може да продължава. Разделих се с моята...четвъртинка и естествено го обявих с надеждата, че може и половинката ми да реши случайно същото. Не го направих толкова от страх, че ще го загубя, а защото това нещо не мога да го нарека семейство и защото искам да получавам любов, а не просто гузно отношение и този-четвъртинката ми липсваше, не толкова той, а обичта, която ми даваше. Как копнеех това отношение да го получавам от съпруга ми, от бащата на детето ми... Просто исках нормално семейство с обичащи се хора, които да дават обич на детето си, а не постоянно каращи се, които вече не могат да крият споровете си от детето (това беше преди появата не четвъртинките). Отношенията у дома не се промениха кой знае колко след като се разделих с моята четвъртинка. Той се чувстваше гузен, държеше се мило, а секс никога не ми е липсвал. Но не се реши да промени нищо по отношение с неговата връзка и започнаха споровете, че не може като щтракна с пръсти и той да е готов да забрави приятелката си и т.н. За това съм съгласна естествено, но чаках доста дълго. После преминах към ултиматумите, че ако не се разделят до определено време и всичко приключва. Това ставаше няколко пъти, в които аз в началото вярвах и после нещо ме гризваше (закъснение или среща с приятел, за когото аз незнам или нещо такова) и познай-колкото пъти съм се усъмнила и толкова пъти съм се оказвала и права. Той не беше приключил връзката си. След всеки ултиматум (не помня вече колко станаха) той просто се научаваше да лъже по-добре. Минала съм и през проверка на разпечатките му, за което съжалявам, защото аз не бих искала моите да бъдат проверявани (не защото има нещо нередно, а защото това е моето лично пространство). При проверките не намирах нищо и постепенно си налагах да мисля, че греша, докато в един момент не намерих втори телефон. Както и да е. Познавам я и тя мен, но от преди да си станат близки. Знаех я кога и къде работи и не пропусках възможността да видя дали е там и какви ли не още глупости. Сега не съм сигурна, че се виждат, но установих, че не ме и интересува това! Разбрах, че проблема ми не е тя, а той! И напълно съзнавам, че вината не е само негова. Когато има проблем вината винаги е във двамата души и то не съзнателно, умишлено, а просто те не са един за друг! Това установих за нас.
Малко стана тема в темата, но се извинявам за това-поувлякох се в подробностите.
Та исках да кажа, че сега след всичко това и след много повече от това (нямам възможност да опиша всичко), разбрах, че каквото и да се беше случило пак щяхме да стигнем до тук. Не изпитвам вина - било каквото било. Иска ми се да заспя и да не се събуда понякога. Толкова умореа се чувствам, че не мога да опиша. Работя, запълвам си времето с какво ли не, само и само да не мисля за това. Сега детето е при баба си и дядо си и на мен не ми се прибира. Като се прибера си пускам нета и пиша или чета или просто спя. Нищо не ми се прави. Не мога да се усмихвам както преди. Плача без повод - една песен на Скорпионс може да ме разплаче само, един разговор по тази тема ме разревава. Даже като пиша сега ми се насълзяват очите. "Самосъжаляваш се!Стегни се!Ти не си слабачка!"-си казвам, но не става. Такава съм.Правила съм куп грешки, сигурна съм, но не съм единствената. Няма да описвам тъпите ситуации, за които сме спорили, но съм сигурна, че просто исках малко уважение, а не да се чувствам като мебел у дома. Разбрах, че нямам друг вариант, освен да се разведа, но незнам как и кога да му съобщя. Вече не си говорим за това, което не означава, че няма проблем.
В момента той спи в другата стая под предлог, че там е по-хладно. А не си дава сметка, че ми помага да свикна да спя сама. И свикнах. Не очаквам, че след това ще съм щастлива, но поне ще опитам да дам обичта на детето ми така, както трябва. Не че не си го обичам, но повярвай ми като и таткото е с нас-аз съм мъртва. Като сме двамата с детето и съм майката, която трябва да съм, но върнем ли се вкъщи и умирам. Тъга, апатия, умора...
Говорих с леля ми, която е разведена и познай какво ми каза тя: "Ще съжаляваш!" Но тя знае, че аз не мога да се преструвам и насила да се усмихвам и да давам обич на хората около мен. Не мога. Зна-слабост е това, но се уморих да се правя на силна. Толкова хора ще са разочаровани, толкова ще се промени живота на детето ни, за нашия да не говорим, но нямам избор! Какво друго ми остава???
Наистина не вярвам, че има изход! Тръгнало ли е нещо такова, спиране няма!
Не искам да те отчайвам и да ти предавам моето настроение, но това мисля. Изпадам в дупка след всичко това, което почти описах и мислите за заспиване и несъбуждане, колкото и егоистично да звучат си ги имам. Като се върне детето от село едва ли ще ги има, но как да бъда пълноценна майка?! Как да давам обич, като не получавам. Как да направя детето си щастливо, като около него няма такива хора?!
НЕЗНАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! НАИСТИНА ЩЕ ОТКАЧА, АКО НЕ Е СТАНАЛО ВЕЧЕ!