|
Здравейте, чета ви от доста време, не съм писала до момента в този клуб, имам регистрация и съм чест посетител на клуба на майките, но на този етап не ми се иска проблемите ми да излизат наяве, докато нямам малко по-ясна идея на къде отива връзка ми.
Заедно сме от седем години, имаме син на три.
Съпругът ми е доста независим човек, има си свои планове, свои интереси, нужда от повече лично пространство, често му се налагше да пътува и отсъства, това не ми е пречело, смятах и все още смятам, че да имаш свои занимания, приятели и т.н. е плюс за една връзка. На фона на това винаги съм усещала обичта му, желанието да сме заедно, факта, че му липсвам, когато не сме заедно. Но с времето и по-скоро последните две години, след раждането на детето, нещата излязоха от контрол.
Съпругът ми реши, че има нужда от все повече и повече свобода за себе си-свобода изразяваща се единствено и само в негови планове-на мен ми се съобщаваше пост фактум-днес заминавам за..., този уикенд ще се виждам с.....липсваше от вкъщи по-често, от колко да го има. А когато го има, си седеше пред лаптопа, нещо работи или е уморен.
Да, той работи много, факт. Нямам нищо против, но дори, когато е вкъщи не усещах някакво внимание към мен, няма значение дали аз съм в другата стая или ме няма. Той има какво да прави. Аз не преча, един вид.
Започнаха разговорите, прерастнаха в караници, сърденията от моя страна, чуствах се самотна. Предложи ми да се разведем, защото се чуства ограничен, тежало му да имам очаквания към него, иска свобода.
Имам хубава работа, правя нелоши пари, имам приятели, чудесно дете, но ми липсва човека до мен, интереса му към мен, отношението.
След поредната драма той ми каза, че имал нужда да остане известно време сам, да прецени какво иска, че осъзнавал, че ме прави нещастна, но той си бил такъв, не мислел, че нещо можел да промени, да сме опитали да поживеем отделно, да видим какво ще стане. И да, не мисля, че има любовница, а дори и да има, мисля че проблема е в нас, в нашите отношения, в нещо, което ние двамата сме загубили и не може да намерим.
Ужасно ме е страх, страх ме е защото го обичам и искам нещата да са такива каквито бяха, или поне да ги направим да вървят.
Страх ме е да остана сама, от разговора с родителите ми и приятелите, от това как ще се справя.
Изпитвам някакво дълбоко усещане за вина, за провал, гледам двойките по улиците и си казвам-те успяват да запазят връзките си, а аз не мога, чуствам се толкова зле.
Объркана съм, има ли някакъв смисъл от временните раздели, в какво статукво сме през времето, което той мисли, едва ли не сякаш чакам…подаяние от типа-„да, ок, като че ли искам да сме заедно”.
Същевременно съм ядосана, не знам за какво. Просто в мен има толкова комплексни емоции, че даже не мога да ги опиша.
Помагат ли на практика такива „осмисляния ” и „временни раздели” на отношенията.
Извинете, ако не питам на правилното място как да запазя брака си, ако темата не е за тук, няма да се обидя да бъде изтрита. Но е факт, че се чуствам зле и няма с кой да поговоря.
|
Временните раздели помагат ли?
