|
Снощи пак се бихме със съпруга ми. И пак за пари. Ще кажете - нормално, но все пак..нормално ли е да ми налита само защото изкарвам повече от него? Когато се женихме бяхма еднакво бедни, но се разбирахме отлично. После дойдоха децата - много трудно ни беше. Но ето че след третото ни дете, реших, че трябва да работя - не може цял живот да се разчита на свекъра и свекървата, а и мъжа ми се скапваше от работа..Беше ми трудно да навляза в работата - бях отвикнала, понеже не бях работила 12 години покрай децата. И изведнъж шефове, отговорности, грижа за децата и домакинството, за което оставаше все по-малко време. Имаше си и хубави страни - децата се научиха на самостоятелност и дисциплина. Никога не са ми създавали проблеми - учат се добре, не са разхайтени, влизат ми в положението, дори ми съчувстват, когато съм преуморена и поемат част от къщната работа..
С мъжа ми се оженихме много млади. Почти деца - аз на 17, той на 23. Бях вече бременна. Вярно е, че сме се лишили повече от други наши връсници от дискотеки, почивки и т.н., но аз никога не съм му го натяквала. Чувствах, че понякога му тежи и му е криво да гледа свои съученици ергени, а той с жена и 3 деца, но всеки прави своя избор в живота. ПОне аз съм така - веднъж направя ли нещо, не се обръщам назад, не съжалявам. Печелиш едно, но губиш друго - така е в живота, всеки си има своя съдба.
Парадоксално, но истинските проблеми започнаха с издигането ми в службата. Провървя ми, не отричам - започнах сравнително бързо да навлизам и работата все повече ме увличаше. Старах се много и успях да покажа на всички, които ме подценяваха и говореха зад гърба ми - оная с 3-те деца, дето 12 години не е работила, че не е невъзможно дори след такова убийствено прекъсване, да се реализираш добре, стига да има кой да ти подаде ръка и ти да го желаеш. Шефът, който е колега на мъжа ми от университета и добър негов приятел ме повиши няколко пъти. Справям се отлично, но на няколко пъти забелязах, че ме заглежда с по-други очи. Но нищо не смее да ми каже. От една колежка-клюкарка научих, че съм му допадала като жена. Никога не съм флиртувала снего или нещо подобно, имам здраво семейство и затова направих може би най-голамата грешка в живота си - споделих всичко с мъжа си. Уж за да намеря подкрепа, за да му покажа колко го обичам, какво доверие има между нас..От тогава почнаха проблемите - обвинения, че аз съм флиртувала, че ми е писнал семейния живот, че да не съм си мислила, че на него му е много лесно и приятно с 3 деца и толкоз отговорности, докато аз съм обличала късите рокли и съм си разхождала дългите крака...
После дойдоха и обвиненията за това, че съм изкарвала много повече пари от него, че причината е защото ме харесвал шефа. В наглостта си стигна до намеци, че сме любовници. Много ме заболя. Питах се къде сгреших, защо се получава така, че когато аха си помисляш, че нещата се оправят, че излизаш от най-големите си проблеми и грижи (основно финансови), на главата ти се струпват още по-големи, че и глупави на всичкото отгоре.
На няколко пъти вече стигаме до бой. Е не точно бой, но се блъскаме и си викаме жестоко. Той настоява да напусна работа, за да му докажа, че не сме любовници с шефа ми. Аз му казах, че не мога да направя такава глупост, само за да не му е криво. С 3 деца и неговата заплата от 700 лева едва ли ще се оправим. Казах му да отиде при шефа ми и да го пита сам как стоят нещата - все пак се познават от университета. Не та не - да напускам веднага, не можело да получавам три пъти колкото него без да съм любовница на някой си...
Просто ми се реве вече. Какаво съм виновна в случая аз? За това че искам да работя, да съм спокойна за децата, да не тъпея вкъщи както тези 12 години..?
И не е ли лудост баща на 3 деца да иска да ги отглежда в лишения само и само да се наложи в една абсурдна ситуация? Говорили сме за собствено жилище, за ипотека - и от това ли да се откажа само и само, за да му се чуе думата? Пълна лудост.
От тези караници страда не само спокойствието на всички в семейството. От няколко месеца сексуалният ни живот е кръгла нула - липсва.
Какво да правя? Чувствам се в безиходица
|
Има ли шанс за нас?
