|
Събудих се с ново прозрение тази сутрин, по-скоро самопризнание.
Ядосана съм, че е намесен 3ти човек. Но това, че си мисли, че е влюбен в другата няма никакво значение. Вероятно вече е и тотално отрязан. Просто това му е помогнало да се откъсне от мен. Явно е престанал да ме обича още преди това, но по някаква инерция (а той е от хората оставящи се на течението) е продължавал с мен. Просто лошото е, че нещата се изясниха след поредица от неподходящи моменти. Трябваше да вземе мерки доста по-рано.
След 2 дена абсолютен гняв, сега ме налегна една тъга...Не точно за него, а просто за случилото се.
Вчера за първи път от неделя насам седнахме 3та на масата. Той и аз готвихме заедно, шегувахме се с детето, редихме се до леглото му за целувки и предгръдки, както всяка вечер...После прегледах темите в клуба и се оттеглих. Тази сутрин се сблъскахме пред банята...Чувствах се като пълен идиот. Как да се държа с него? Не смея да го погледна, защото съм сигурна, че ме гледа с онова изражение на лицето, съжалително и извиняващо се...Подминах го, все едно че не беше там.
Като излезна се огледах, всичко беше прибрано грижливо по местата си. Трябваше ли да стигнем дотук за да видя това? И ми стана толкова тъжно. Познавате ли го това усещане, когато двойката се напасва един на друг, учат се и после при раздялата, следващия/следващата "жъне плодовете"? Той всъщност не е лош човек, просто е по-слаб от мен. Сигурна съм, че ще може и ще иска да създаде ново семейство...А аз? На този етап, не мисля, че някога отново ще поискам...
Дадох му месец да събере това,което иска да вземе да се изнесе. Предложих известна сума, за да си помогне в началото. Нали това е правилно отношение към човека с който сте делили толкова хубави емоции? Как да изтрия тези няколко години?...Не знам обаче, как ще издържа този месец в една къща с него...Сигурно ще го помоля да напусне възможно най-бързо и ще изглеждам, като някоя психопатка.
От месеци насам твърди, че не чувствал този дом свой...С такава постъпка само ще го потвърдя...Не че вече има някакво значение, но все пак заедно го избрахме и обзаведохме. Вярно аз плащах, но беше за нас тримата. Може би щеше да е по-добре, ако той можеше да допринесе, но не можеше. Трябва ли да съм виновна, че мога да си го позволя, а той не?!?
Няма да издържа месец да се разминавам по коридорите с него, а наистина не искам да водим разговор, освен за неща свързани с оформянето на документите и грижите за детето...
Мисли, идеи?!? Бихте ли дали шанс да ви се говори? Аз, както виждате, упорито отбягвам засега. Като замине детето, едва ли ще мога.
Леко пояснение на предисторията: след няколко месеца въртене и сукане, искам / не искам да съм с теб, мъжът ми реши, че не иска да е с мен. Месеци наред въртяхме, как е изпаднал в дупка и не знае, какво да прави, как аз с съм го подтикнала към това. Накрая все пак призна, че всъщносто е влюбен в друга и иска да опита на всяка цена да се бори за нея. Изглежда безнадеждно, защото тя е щастлива с приятеля си. Преди това ме питаше дали може да опита да живее сам и ако не потръгне да се върне. Аз отказах. Сега причината за това му желание ми е ясна. Пред най-близките ни приятели твърди, че ме обича. На семейството си, нищо не казва освен, че имаме проблем и трябва да се разберем на този етап. Те се допитват до мен, а аз не не мога да ги успокоя, освен да им кажа, че трябва да му дадат време и да го подкрепят, каквото и да стане
I'll think about it tomorrow!
|
поразсъждавайте с мен моля...
