Здравей и от мен!

Основна наша грешка е, че си мислим, че трябва да забравим, след някоя житейска ситуация, която ни е причинила такава болка . Съжалявам...няма такава приказка. Ние нямаме избирателна памет.
Това, което е по силите ни е, да променим отношението си към спомените и събитията.
Най-важно лично на мен, винаги ми се е струвало, че човек трябва да приеме ситуацията. Приема и прави най-доброто на което е способна в момента. Ами просто живее.
Спомените.... Спомняш си...и какво от това? Спомняш си, преживяваш ги, преживяваш ги, преживяваш ги...... и след това ти омръзват, като стар филм, въртян Н-брой пъти по телевизията. Не ти е интересен вече, защото знаеш, какво се случва. Знаеш и финала.
Има и моменти на самосъжаление, когато си мислиш, че за нищо не ставаш, защото си отхвърлена. Отново ги преживяваш....и т. н. , докато си кажеш : “Абе, хей, какво правя аз? На мен този човек не ми е нужен. Той ме предаде предварително, затова не може да влияе на самооценката ми. Щастливка съм, че се случи сега, а не след 15 години. Сега ще продължа живота си. Започвам сега и на минутата да живея пълноценно! “

След всичко това, искам да ти кажа: Не бягай! Никой не може да избяга от мислите, спомените, преживяванията си и най вече от собствения си досегашен живот.
Преживей болката, осмисли я...и я надживей!
Успех!

Carpe diem! Volente deo!