|
|
| Тема |
 За високите бариери |
|
| Автор |
edna.nova ((brymbar_;)) |
|
| Публикувано | 31.05.07 01:22 |
|
|
|
По повод темата на miraboo "Вярвате ли във втория шанс", си зададох въпроса дали само си въобразявам, че вярвам.
Някъде дълбоко в себе си имам вярата, че ще ми се случи и ще съм щастлива, но... понякога се мразя за това, че винаги поставям толкова висока бариера пред себе си, че едва ли би се намерил някой, който да я надскочи. Абсурдно е преди да познаеш човека да откриеш, че той не се вписва в това, което търсиш. Абсурдно е да се покриеш след първото "здравей" зад оправданието, че той не е това, което искаш. Да, абсурдно е. Но го правя.
Всъщност си въобразявам, че знам какво искам от мъжа до мен, но не е ли абсурд цялата тази работа с търсенето на нещо определно. На пръв поглед изискванията не са кой знае какво. А всъщност се оказва, че гоня химера.
Къде е границата, в която да дадеш шанс като не си пленен. Глуповато звучи, но някак бих се почувствала омърсена, ако позволя да се докосне до мен някой, който е далече от това, което търся. (подчертавам - нямам предвид физически контакт)
Къде е границата между идеала (как я мразя само тая дума!!!) и реалните представи за това, какво искаш?
| |
| |
| 
|
|
