Колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че не става дума нито за мислене, нито за сляпо втурване, а само и единствено за късмет. А той, късметът, не зависи от нас. За доказателство мога да приведа всички истории на разведените - и тези, които са се оженили по голяма любов, и тези, които дълго са разсъждавали дали трябва, или не, дали това е подходящият партньор, или не и т.н. - накрая пак са свършили по един и същ начин... А има и това - доколко и какво точно сме готови да изтърпим за да останем в брак, но лично моето мнение е, че щом стигаме до глаголите "търпя" и "трябва", независимо дали "опазваме" семейството, то на практика вече не съществува в първоначалния си образ - то вече не е любов, привързаност, уважение и разбирателство, а бойно поле, където основното занимание е да подбираме оръжията за нападение, или защита. Не ми е присърце цял живот да играя ролята на някакво непознато за мен същество за да задържа, забележи - задържа, партньора си - пак военно-полицейска лексика... Когато не става, не става... Пак казвам - за мен е въпрос единствено на късмет.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.