|
Kафе-фаза "седя и си мисля, по едно време гледам - само седя"!
С първия звук на гадния телефон /няма да сменя мелодията!/ ме халоса нещо тежко и за разлика от друга сутрин, се разсъних моментално. ДВЕ години, братя и сестри! Като се събудя ей така след още пет, ще съм остаряла да раждам. Хлип! Демек - днес е денят, в който преди точно две години любимият съпруг ми каза, че обича друга иииии си отиде. Колежката каза да черпя! Да, ама не. Мисля по тези родители, дето се разминават в съвсем крехката възраст на децата си. И по тези, които са чакали дълго. Ей като мен. Откъм седмица /може би/ току зациклям - къде ми останаха хубавините? Не се сещам за нищо романтично и мило да съм получила. Аз ли дефектирах? Паметта ми ли работи избирателно? Трябваше ли да чакам? Защо аджеба, съм добре? Не че не искам да съм добре! Само някак гузно ми стана. Работя си сутринта и разсъждавам /отвратително като погледнеш, защото се дразня на себе си/ - какво печелим от една раздяла? Свобода? Че за какво? Е да, няма кой да ми пречи какво да работя, нито пък да търси в три среднощ вечеря. Но аз и без друго за толкова време не спрях да готвя като за световно. Навици! Бих казала, че човек не е предопределен да се чувства добре извън себе си. И любовта не е достатъчна да донесе покой, и шансовете винаги се плащат. В моя случай - с време. Не съм привърженик на резките приключвания, но все по-често мисля, че макар децата ни да заслужават всеки опит за взаимно щастие между родителите, ранното разбиране на различията е за предпочитане пред загубата на години. Понеже обичам да има поука - говорете с хората до вас, защото много малко информация е нужна, за да получите всичко, което мечтаете, когато ви обичат и държат на вас. Мълчанието за себе си и надеждата /бих казала - доста сляпа/, че ще бъде отгатнато желаното, просто... губят време. Не съжалявам за нищо, но понякога усещам, че ще стана стара по-бързо, отколкото искам. Което откровено започва да ме ядосва.
- - - -
|
Ама че утро!
