Понякога имам чувството, че изисква да бъда тази, която не съм.
Откривайки това се опитвам да му кажа, че аз съм точно друг човек, не тоя, който му се иска да бъда и това ме прави уникална и незаменима.
макар че през годините на брачния живот съм се променяла и развивала.
Има неща, които изисква от мен и които не мога да сбъдна за жалост, уви. Това му тежи, знам го.
В други случаи ми се струва, че и той самият не знае какво точно иска и дори сам си признава това (но това се случва много рядко).
Налага ми се постоянно да опонирам и доказвам правотата си, но понякога той не се съгласява (което е нормално) и спорът приключва с тряскане на врати и бягство от дома.
Като прибавим и факта, че не желае да разговаряме задълбочено над нещата (намира ме прекалено философски настроена, а това за него е губене на ценното му време). Опитвала съм да изтръгна признания от негова страна в моменти на разгорещен спор, защото принципно е прикрит и таи нещата дълбоко в себе си, не желае да се разкрие напълно, макар че сме заедно толкова години. В такива моменти установявам, че и той страда и обвинява именно мен, че не се чувства щастлив. Ами тогава? Как да му дам щастието, от което се нуждае?