Здравейте!
Едва сега видях, че има толкова много и различни отговори. Много благодаря на всички, въпреки това, че има доста, които ме укоряват, но това също ми е от полза, колкото и странно да звучи. Благодаря Ви!
Когато писах това бях на ръба - добре, че си имам дете, защото иначе незнам какво бих сторила. Вече не се учудвам от себе си, но понякога се плаша.
Знам, че съм правила ужасно много грешки, които не мога да поправя, знам го! Ако можех бих се върнала назад, но не става. Единствено остава споменът и вината.
Не искам да се оплаквам, по принцип рядко го правя това пред непознати, но тогава, когато писах положението беше зле. Не, че сега е по-добре де, но наистина в главата ми е пълна каша. Понякога искам да се махна, защото не издържам, понякога като сме в период на що годе нормални отношения - без мърморене на всяка крачка, копнея да се оправи всичко. Аз съм израстнла с един ридотел и знам какво е. Просто не искам детето ми да е като мен. Не го искам на всяка цена, но искам да стане чудо и да се оправят нещата. Лошото е, че в чудеса отдавна не вярвам!
Имаше мнение, в което се говореше за това дали мога да разчитам на родители: да, мога да разчитам най-вече на свекъра и свекърва ми, колкото и странно да звучи, но след такава промянва не знам какво ще стане. Мъжа ми винаги е казвал, че ще го е срам да погледне сина си, ако се разведем.
Глупава ли съм, каква съм и аз не знам, но знам какво не искам да стане и се опитвам да спася каквото е останало. Не съм толкова наивна и да искам да сме същите, каквито бяхме, но никога не съм си представяла, че ще живея с друг мъж, освен с бащата на моето дете.
Когато се съгласих на такъв "отворен" начин на живот не знаех как ще реагирам аз на това, защото не познавах никого, който да ми даде съвет, а и едва ли щях д а приема на доверие съвета. Обикновено правя каквото ми е в момента на сърцето и не обмислям занапред кое и какво. Не си правя такива далечни планове, защото не се знае никога нищо. Много неопределено говоря, но кашата е пълна. Не бих могла да се ядосвам и да мразя без особена причина, а на моменти се улавям, че даже мразя. После съответно мразя себе си заради това и т.н. Един омагьосан кръг, от който няма измъкване., а и дори да има то той едва ли е толкова лесен като развода. Резултата от един такъв развод съм аз - объркан човек, който не знае какви точно трябва да са нормалните отношения в едно нормално семейство. Моите представи за семейството са единствено то филмите и околните (доста от близките ми са разведени). Не искам и моето дете да стане като мен. Искам по дяволите да оправя това, а не да му дам моя начин на живот и като порасне той - сина ми!
Имам син и трябва той да стане различен от мен! Трябва да вижда щастливи хора около себе си! Трябва да го постигна!
Наистина съм благодарна за мненията ви!
Благодаря Ви!