Сигурно си права. Но аз просто не мога да си представя какво значи "други любови". Според мене тази дума няма множествено число. А как ще съм с друга? Аз не мога дори да си го представя. Не мога да понеса някой да ме докосва, а камо ли нещо по-сериозно. Мился си, че никога повече няма да мога да правя секс. Не че не ми става :)))), но как ще прегърня друга, как ще я целуна??? Уффф, гадно ми стаан сега като си го помислих. Но и цялата сутуация си е гадна. Стоя сам в къщи, на 31 декември, и пиша в тоя форум. Ако някой ми беше казал, че това ще ми се случи щях да умра от смях. Но наистина ми се случва. И не ми е смешно:( Но пък се успокоявам като пиша тук. Аз не ви познавам, а ви споделям неща, които не бих казал на никой. Думите ви, че всичко ще отмине, че болката ще намалее и животът отново ще стане цветен сда готини.
Мислих си в коя категория ще попадна аз и май ще съм от онези, на които всичко им е безразлично. А цял живот съм се страхувал най-много от това. Да съм безразличен, да не ми пука. Винаги съм се дразнил на хора, които се носят по течението, мрънкат, че никой не ги разбира и животът е гаден и че нищо не мож еда се направи.
Преди ми стигаше и една готина разходка, един як филм или някое парче на любимите ми групи и всяко лошо настроение си заминаваше. Имах си една философия, че каквото и да става, животът си е готин. Защото аз съм готин. Позитивното отношение към всички, многото хора около мене, самоиронията - това са нещата, които решават всякакви проблеми. Щом си сдухан, просто или си тъп слабак, които иска другите да го съжаляват и да му помагат, или си губиш времето, вместо да се стегнеш и да се кефиш на всичко, което имаш, и на всичко, което някога можеш да имаш.
Добре звучи, нали? И си мислех, че това наистина е така. Какво толкова. Работиш, взимаш някакви пари, ходиш по клубове, купуваш си маркови дрехи, виждаш се с други като тебе, чакаш лятото да отидеш на море, после зимата, на планината, имаш си и проблеми, някои ги решаваш, други не, но животът си върви.
В работата ти си важен, вдигат ти заплатата. ЕЕЕЕ, супер, сега ще си купя еди какво си. Всичко се свежда до партитата, приятелите и един стандарт на живот, които те кара да се чувстваш пълноценен и умен. Имаш свои си свят, сам си си го изградил, определил си какво е важно и какво не, към какво ще се стремиш и от какво ще бягаш.
И изведнъж всичко се срива. Но как така, това не може да бъде. Такива неща се случват само на другите. Това просто не е истина. Та аз не съм такъв; нали си спомняш как си гледал Адрес 4000 и си се подигравал на всички онези мрънльовци, които се жалват, вместо да излезат навън, да се забавляват, да видят, че има толкова красиви момичета...
Та нали колкото и да я обичаш все пак най-важният си ти.
Но нещо се случва и виждаш, че това не си ти. Че всичко, което до вчера е било важно за тебе днес няма никакво значение. Че онова парче, което толкова те е кефило, карало те е да пееш с пълно гърлои да не ти пука от нищо, всъщност не е същото. Че когато сутрин станеш и пиеш кафе, вкусът му е съвсем друг. И филмите, които гледаш и хората, които срещаш - всичко е различно. Плашиш се от неща, които до вчера си обичал. Тя е променила целия ти свят и сега си като в безтегловност. Без нея нямаш онова най-малкото, но пък най-важното. Има ли значение, че днес си направил нещо, щом няма как да се похвалиш на НЕЯ. Има ли смисъл да да се бориш, да се доказваш, да търсиш удобрението на другите, така или иначе когато се прибереш вечер ще си сам. Каквото и да постигнеш,то е някак си безсмислено, защото нямаш най-важното. Няма го онова тихо нежно спокойствие, няма го нейното присъствие, гласът й, мълчанието й, няма го всичко, което те караше да се чувстваш истински.
Останала е само една пареща болка.
Пробваш какво ли не да се спасиш от нея, пълниш си времето с какво ли не, започваш да ходиш на фитнес, стремиш се да не оставаш сам, дори и на улицата си плеъра е на макс, слушаш текстовете, после се прибираш, гледаш филми, четеш книги, само и само мозъка ти да е ангажиран с нещо. Но всичко напразно. Цялата нощ е пред тебе. Дълга, страшно дълга. И отново онова празно легло. Опитваш се да я намразиш, търсиш нещо кофти в нея, на път си даже и да си повярваш. Но само за малко.
И си сам. Ужасно сам. И знаеш, че утре пак ще си сам. И в други ден. Останала ти е болката и спомените.
И онази мъглива теория, че "ще видиш, че след време ще си спомняш за този си период и ще се смееш сам на себе си колко си бил глупав".