|
Родителите ми са разведени.Аз бях на 5, а брат ми на 2 години.
Винаги ми е липсвал баща, много тежко преживявах липсата му.
Той още преди развода заживя с новото си семейство- жена с дете от неиният първи брак. Нямат си природено.
За нас просто забрави...Живеем в различни градове, понякога/ като деца/ ходихме на гости там- при него, в новото му сем. гнездо. Бяхме нежелани...
Помня подаръците, които правеше на доведената си дъщеричка, а ние с брат ми гледахме от страни. За нас никога нямаше подарък, нито сладолед, нито ни вземаше на раменете си. Обяснението към мен беше- вече си голяма! А бях само на 5. Новото му дете беше на 4 годинки.... тъжно беше, болеше, ревнувах. Бях дете...
Вече не съм.
С годините мъката по него намаля, отшумя, но остана горчилката. Винаги ми е липсвал. И още ми липсва, вече може би не самият той, а усещането да имаш баща. Не зная какво е. Не се интересуваше от нас, никога не ни е звънил по повод празник, дори за рождените ни дни. Аз никога не забравях неговите празници, обаждах му се , а после се мразех. Защото за пореден път усещах колко сме нежелани- ние, неговото минало.Дори като глас в телефонната слушалка...Спрях и да звъня. Но събирах болка в себе си. И въпрос- ЗАщО И КАК МОЖЕ да е толкова безсърдечен? Омраза ли е ? С какво сме виновни пред него?
Затворил е страница от живота си, забравил е за нас...
Помня шамарът който отнесох от майка си на въпроса ми дали ми е баща? Нямах обяснение за неговото безразличие...
И как след това тя дълго плака...
Вече съм семейна...от 3-4 месеца.
Бях в неговият град...Където живее ТОЙ- баща ми.
Дълго се двоумях, накрая реших да отида на гости. Не се обадих предварително. Просто позвъних на вратата му.
Беше сам...Знаех как ще протече "визитата ми"... Но не бързах да си тръгна.
Исках да постоя..да го погледам...вече съм голяма. Исках да си поговорим. Не, не за да ровя миналото. Превъзмогнала съм го. Или поне положих усилия, за да си го внуша.
Исках да ПОНЕ веднъж да си поговоря с него,баща ми. Без да виждам страха в очите му, какво ли ще си мисли настоящата му жена, защо ли го търся. Дали не искам пари???...Никога не е било, а сме имали нужда от помощ...
Исках да му споделя, да му разкажа как живеем и аз, и брат ми. Да му кажа колко много ми липсва, все още. И как като дете дълго вървях по улицата след един мъж, който толкова приличаше на него. Исках да знае, но едва ли бих му казала как го чаках една далечна зимна ваканция, защото беше обещал да дойде и да ни види. Как не излязох навън да играя с децата, за да не пропусна момента, в който ТОЙ ще дойде, а мен ще ме няма у дома. Наивно,по детски. Не дойде...Исках да му кажа, че още пазя единственият подарък от него- трицветен химикал.
Исках да му кажа, че се омъжвам...че напускам България и само исках да го видя,просто ей така..защото не зная кога ще е следващият път. Исках да му кажа, колко ми е мъчно за майка ми, която така и не създаде ново семейство, че тя остава сама, а беше редно да са двама-той и тя...Или поне така много ми се искаше, когато бях дете.
Безчувствен и безсърдечен е ..
Не ме попита как сме....не попита къде е брат ми, сина му... Не попита как минават дните ни, не попита нищо лично, не попита дори що за човек е мъжа, който обичам, и който ще ми бъде съпруг. Не ми пожела нищо, не ми пожела дори късмет. Беше още една среща от онези, след които се мразя за проявената слабост да търся обич там, където тя просто липсва...
Показа снимки на внучето си...как го държи в ръце...носи "на конче"...разхожда. Изпада в умиление, говорейки за малкото човече.А и то сладур..За първи път видях баща си въодушевен и сякаш жив...жалко, че не аз бях поводът му за радост. Но какво значение има- беше важно, че ВСЕ ПАК той е способен на някакво чувство, че той не е мъртъв отвътре, че той има сърце...макар и не за нас, бившите му роднини.
Не му казах, че настоящият ми съпруг прилича на него...по нещо...чисто физически. Но само физически...не му казах, колко много писма написах до него, разказвайки как мама плаче нощем, как се надяваше един ден той да се върне при нас.. Не ги изпратих..Не казах много неща, но и той не попита..Нищо..
Не му казах нищо от нещата ,които исках...
Не зная дали стремежът ми да имам здраво и щастливо семейсто се дължи на факта, че не израстнах в пълноценно такова. Да, бяхме щастливи само с майка, тя е всичко за нас с брат ми, всеотдайна и цял живот стараеща се да замести И онзи човек- силната фигура, найната бивша половинка...Успя.По женски...Обожавам я...
Разводът променя децата...те остаряват рано...Психически. Остава травма и цял живот едно празно местенце в душата...
Единственият плюс от цялата история е може би наистина както писах стремежът ми да създам свое здраво и щастливо / по своему/ семейство...Но това е нормален стремеж на всички нас и май няма общо с разводите..
Исках само да споделя....на баща си тези неща не казах...но в интернет форум е лесно.
И не ме интересува, ако пак ми заключите темата, че не съм "по същество"...Аз вече си разказах...и малко ми олекна..
Пожелавам ви щастие от все сърце...
|
Споделено...
