Имах навремето колега, който казваше, че всяко следващо е по-лошо от предишното. Тук ми идва на ум и една френска поговорка, за която не зная да има еквивалент на български. Звучи в лош превод така - "Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите" /Plus ca change, plus c'est la meme chose/.
И си мисля, че всъщност ние не се променяме особено във вкусовете си, а само в претенциите си. И оттам все по-трудно нещо ни пасва и все по-невъзможно е да простим някому за това, че не изпълва 100% зададения модел. След което заявяваме - той/тя не е свестен - разбирай, не отговаря изцяло на нашите представи, които пък са толкова ценни за самите нас, че вървят само в посока разширяване.
Какви претенции съм имала на 20 години - точно никакви - Х ми е харесал, влюбила съм се, никакви почти недостатъци не съм му открила за сума години, или поне не съм ги преценила като непреодолими - любов и толкова. Човекът е идеализиран за цял живот. Сега като се връщам назад си казвам, че Господ ме е пазил и опазил - такова нещо не бих изтърпяла и ден около себе си. Ама нали тая Голяма Любов промени целия ми живот и мислене... ако не беше Той, сега нямаше да съм Аз, такава каквато съм, преживяла всякакви някакви идиотски истории, в които сама и доброволно съм се напъхала.
"Орисия, чедо", казваше баба ми, Бог да я прости.
Всеки има своята особена история и всяка история може да бъде поучителна за тези, които имат уши да я чуят и акъл за да се поучат...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.