|
Предполагам, че много от вас тук са врели и кипели по темата, която ме вълнува, затова искам да разбера какво показва практиката.
От две години съм разведена, имаме дете в първи клас, което живее при мен. Стандартно решение за развод - вина на двамата, той плаща издръжка, взема детето два пъти месечно, един месец през лятото и т.н. През останалото време всички грижи и отговорности са мои...наясно сте. Признавам, че няколко месеца след като той ни напусна (без предупреждение и някаква психическа подготовка, влюби се и се изнесе, това е), не исках да общувам с него изобщо, не исках да го виждам и чувам. Все пак имахме 13 години доста добър брак бих казала, и това, че толкова бързо и безотговорно ни изостави, доста ме нарани. Не се гордея с това, че през тези няколко месеца дори спрях да му давам и детето, защото наитина исках да избегна какъвто и да е контакт с него, но явно ми е трябвало време и вероятно това е бил моя начин да го преживея. За съжаление, докато не ни сполети нещо, няма как да знаем как бихме реагирали. А и както казах, тои не ни даде никакво време да се подготвим, може би щеше да е доста по-различно, ако ми беше дал поне един месец време да го осмисля, приема и да продължа нормално напред в отношенията ни, дори и като разделени. Просто се върна от командировка и на другия ден си беше събрал багажа.
Защо правя това предисловие?!....Мина време, на мен ми дойде сърце на място, окопитих се, нещата се нормализираха, потърсих среща с него, за да му обясня. Сега нещата от доста време са съвсем нормални. Никога не му правя проблем за това че ми бави издръжката с месеци (3, 4 понякога). Когато иска да вземе детето в ден по-удобен за него, стига да нямаме нещо предварително запланувано, и това не е проблем. Опитвам се да бъда максимално толерантна и да проявявам разбиране, обаче....
След като две години вече не исках мъж да погледна, просто ги отблъсквах от живота си, защото не бях готова за нова връзка, наскоро се появи човек в живота ми, с когото определено искам да продължа напред. Предложи ми брак и аз приех. Ужасно много се обичаме и сме в етап на планиране на сватба, която ще е идното лято. Има още време, но адски много се вълнувам, защото за мен това ще е първата сватбена церемония в живота ми. С бившия ми мъж се оженихме по дънки, авантюристично. Бяхме млади и над такива неща като церемонии, макар че аз винаги съм искала. Мъжът, за когото ще се омъжа, обаче, не е българин, живее в Европа, и иска да се преместим при него. Аз също, защото животът ни би бил много по-добър там, аз ще имам по-добра работа (поне по-добре платена, защото имам и квалификациите за това), а най-важно за мен поне е , че детето ще има по-добри възможности за хубаво образование и като прибавим факта, че тогава ще е на 8, това е възраст, в която много бързо се учат езици и се адаптират.
До тук всичко чудесно, но ето го големия проблем - все още не съм казала подробности на бившия си, защото той в известен смисъл все още ме има за негова собственост (макар че живее с друга жена...абе много сте особени мъжете!!!...) Говорихме най-хипотетично, че искам да продължа живота си в по-добър вариант и това не е в България, а той категорично ми заяви, че за нищо на света няма да пусне детето. Той има тези права, нали се сещате. Аз наистина разбирам, че той иска да вижда детето и не искам да прекъсвам контакта, но това значи ли, че докато детето стане на 18, аз съм затворник на бившия си мъж и трябва да стоя задължително в България и да жертвам личния си живот. Да, мъжът, който ме обича би дошъл тук да живее , но не е ли малко глупаво да остъавим един по-добър живот само защото аз имам дете от бившия си, който не е склонен да я пусне никъде. Уверих го, че лятото ще са винаги заедно, когато има лятна ваканция. Знам, че това не може да компенсира, но все пак решението да ни напусне беше негово - сега той живее с друго семейство, щастлив е, не е самотен и аз се радвам. Но нали и аз имам право най-после на семейно щастие отново, още повече че съм толкова влюбена, че не искам и да си помисля да продължа живота си без този мъж.
Кажете ми, чисто юридически, какви са ми шансовете да извоювам по-добър живот за детето си, а и лично щастие, което според мен е щастие и за детето. Такива ли са наистина законите - трябва ли да бъда затворник цял живот? И имайте предвид, макар че сте наясно вече щом сте в този клуб, че ако съда му осигурява плътно един месец с детето без прекъсване, то аз нямам такъв един месец...Моите планове трябва да се изчерпват в рамките на две седмици.
Не бих искала да стигаме до дела за това, но ако той не я пусне с мен след като се омъжа, аз разбира се няма да замина без детето си, но кажете ми има ли някой опит в подобна ситуация и какви са шансовете на една българка в България, с българските закони? Понякога си мисля, че те изобщо не са в полза на децата, колкото и да ни промиват мозъка с това...
Благодаря ви!
|
обречена ли съм на вечен затвор?
