Ок, ето ти тогава конкретен отговор.
АЗ отказвам всеки път аз да си мълча. Категорично. Щото и аз съм човек. И както аз мога да преглътна и да си затрая някой път, така мисля и другия може да преглътне и да се прави, че ме слуша понякога.
Признавам, че отговарям напълно на описанията от прословутите книжки. Често пъти приказките ми са просто за да разтоваря напрежението, да отпусна. Случвало ли ти се е да усетиш физически, че ти е олекнало? Да изчезне онова стягане в гърдите, или буцата в гърлото, след като си излял душата си пред някой? На мен да. И се научих да се разтоварвам преди напрежението да ме е съсипало. Просто си подбирам душеприказчиците. Рядко вече това ще е мъж с когото имам емоционална тръпка. Но все пак, не може винаги да се избягва това. Пък и от женска гледна точка, това е начин на общуване, на съпричастност. Затова и ви ровим в мозъците и душите с въпроси "Ама какво има, скъпи, защо си начумерен".

Та такива ми ти работи.
Да ти кажа и нещо последно. Понякога много зависи как ще си кажеш, че не ти се слуша. Щото, вервай ми, да кажеш "Мълчи!" през зъби не помага ама никак. Гадно е. Ако го чуя, по-скоро ще ми иде да избия зъбките на тоя дето ми го е казал, отколкото наистина да млъкна. Но всичко си зависи от хората, от отношенията им. Трябва да се търси диалога, разбирането, да можеш да се прибереш и да кажеш от вратата "Здрасти скъпа/скъпи. Днес ми е криво/бесен съм/уморена съм, не ми се говори. Остави ме на мира един час до вечеря." Примерно. Ама сигурно е трудно. Още не съм пробвала.

Така отговора стана ли достатъчно конкретен или пак не те задоволява?

Бързам бавно, ама искам и да стигна

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите