като чета написаното от тебе, че някак я подтикваш да остави питомното и да хукне да гони дивото, въпреки че всичките ти разсъждения относно сина и са абсолютно правилни.
Само дето и разни малцинствени елементи си оставят децата да бъдат самостоятелни, да се самоиздържат и оцеляват и на по-ниска възраст... И те оцеляват, но какво от това?
За мен е престъпление да остави 15 годишен хлапак сам да се оправя под предлог, че майката трябва да се оттегли овреме от живота му - на всичко му идва времето, но за тях моментът не е настъпил. По-нестабилна възраст едва ли може да се намери - хем мисли, че е голям, хем акълът му като на птиче... И това, което може да последва е олеле мале. То, не че и с контрол не могат да се провалят нещата, но поне отговорността не пада единствено върху него - отговорност, която той все още не може да носи.
Да се оттеглиш от живота на порасналото си дете е изкуство, което малцина владеят. Убедена съм, обаче, че това не бива да става рязко, а постепенно - трябва време и опит за да се научи детето , че само отговаря за всичко, което прави - това се залага още от ранна възраст и наистина идва моментът, в който се осъзнава ясно, но в никакъв случай това не е на 15 години. Не е дори и на 18-19, но там провалите са вече по-малко и много си зависи от детето.
Диди, казваш, да помисли за себе си. Ами именно това прави тя - нима ще и е комфортно и спокойно на душата да си остави сина и да отиде неясно къде, при неясно какви условия - най-много да се върне обратно в нейния град с бебе на ръце и без работа... Вижда ми се прекалено рисковано.
А, ако имаш предвид това, че годините вървят и щяла била да остане сама - това да и е гайлето. Кой и гарантира, че след тази авантюра няма пак да остане сама? Кой може да твърди, че ще остареят заедно с този господин?
За мен в случая, единственият приоритет е вече роденото и почти отгледано дете, а не нероденият Иванчо и неясният господин, дето 7 години се чуди какво да прави...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.