|
|
| Тема |
 Споделено |
|
| Автор |
Clio () |
|
| Публикувано | 10.07.06 16:13 |
|
|
|
Някога не можеше да ми се затвори устата.
Със смисъл и без от устата ми извираха потоци от приказки.
Весела или тъжна аз приказвах.
Сега усещам как все повече мълча.
Нямам желание да споделям дори красивите неща, кито са ми направили впечатление.
Постепенно се самоизолирах от външния свят. Отчитам факта, че имам голям принос в това да остана сама. Изключих си телефона. Не търся малкото си приятели. Искам да са щастливи и да ме помнят като ведро и приказливо същество.
Пазя себе си. Предпазвам и другите. От себе си. Страх ме е да допусна някого близо. Не искам никой да се привързва към мен, нито аз към тях.
В онези тежките пристъпи на самота излизам навън.
Разхождам се. Гледам хората.Сядам на някое кафене с тълпи и се наслаждавам на глъчта.
Случва се хора да ме доближат, заговаряме се. Много ми е приятно да говоря с хората, но за много кратко.
Бързам да стана и да си тръгна.
Случва се да ме попитат „Ще се срещнем ли отново?”.
Става ми мило от полученото внимание.
Вътрешно си казвам „Ето... нали не искаше да си сама ?”
Но после същото това вътрешно казва:
„Не ! Ако се сближиш повече от това с друг човек единият ще е наранен „
Затова си тръгни ... благодари за приятния разговор и се махни без да се обръщаш назад.
Дори имам чуството, че повече ме е страх аз да не подведа някого.
Защото нямам останала обич за даване.
| |
| |
| 
|
|
