Ами може и да си прав...то ако съм наред, ще ми се случва ли всичко това?!
Както се казава, всичко започва от първия ден на раждането ни, а и не случайно има една приказка за първите седем години. Не ми липсват, но няма добри спомени от мил и грижовен баща. (Само да вметна, че понякога бащите смятат, че са изчерпали ангажиментите си само като носят пари вкъщи. А аз мечтаех баща ми да ме прегърне, да ме целуне, да ми каже, че съм любимото му същество, както междувпрочем смятам, че правят любящите родители изобщо. Бащи, прегръщайте дъщерите си, още от самото им раждане! Адски важно е, защото иначе отключвате таланта им да привличат неподходящите мъже в живота си.)
По някаква причина ми е типично в живота ми постоянно да си отиват хора и толкова много съм страдала за това, че вече се уморих и НЕ ИСКАМ повече да страдам. Просто спрях. Мъчно ми е, но вече ми минава бързо. Май така се ставало емоционално фригиден, пък може и всякак фригиден, знам ли.
Майка ми постоянно повтаряше (и го показваше с делата си), че хубав-лош - той е баща ви и ще си го търпим, това е положението. Мълчеше, търпеше, ние гледахме и, без да искаме, попихме това поведение за нормално. Явно е неизбежно. Докато растяхме със сестра ми и брат ми, все си повтаряхме, че ние няма да го допуснем в нашите семейства и с нас - да ни унижават, тормозят и пр. Но подсъзнателно явно вече се чувстваме комфортно с такова поведение, колкото и да го ненавиждаме. В стремежа си да се боря с всички тези неща и да не повтарям грешките на майка ми, аз всъщност, много успешно ги повторих с първия си брак. Години наред, съзнавайки, че сме различни хора и с различни ценности, хем протестирах и недоволствах (признавам, че мъжете не обичат недоволни жени...ама аз не недоволствах от липса на пари, защото сама си ги изкарвах и не се налагаше да ги искам от мъжа ми, напротив. Ставаше въпрос за ценности, whatever...), хем вътрешно е работил онзи механизъм, който ми повтаряше - хубав-лош, той е, него си си избрала, ще си го търпиш. Да, ама това е доказано, че не води до нищо хубаво, само отлагане във времето.
Втората (сегашна) ми връзка се разви съвсем различно, но отново не бях подготвена да бъда решителна докрай. Иначе, още като се появи на вратата без да ме предупреди, просто нямаше да го пусна да влезне, поне не веднага. Разума ми казваше, че не е момента, че не съм готова, но понеже вече виртуално се бяхме обвързали повече от 7 месеца, а той прелетя океана, за да почука на вратата ми, онзи глас пак ми каза - ти си го избра, вземи си го.
Много е гадно, вервайте ми. как да тегля една на онзи глас, кажете ми. Понякога си мисля, че е от прекалено доброто ми сърце и възпитание, а истината май е - лош пример и възпитание. знам, че не съм мека Мария, защото съм адски решителна, когато става въпрос за работа и пр. Но когато са намесени чувства, винаги мисля какво да направя, за да не нараня другия до мен (дори и да е идиот). А така ми се иска да не ми пука и наистина да се освободя от това. Иска ми се веднъж да си кажа, че съм много по-важна от другия, но и да го вярвам с цялото си сърце. Днес просто си казах, че детето ми е по-важно, но не бива винаги с това да започвам, нали?
Кажи ми сега, имам ли причини да съм наред? И какво всъщност значи да си наред, защото все съм си мислела, че нищо ми няма, но явно не е баш така.