Истината е, че аз вече съм решила за себе си. Ако ще имам втора връзка, то не би ли трябвало тя да е мнооого по-различна, освежаваща и положителна...Разбира се, че търся вината и в себе си, насадено ми е като рефлекс от бившия ми. Той пък ме винеше, че съм лоша майка, защото работех да 9 вечер (все някой трябваше да се грижи за прехраната). Когато казах "нищо вълнуващо", не знам откъде да започна...Когато бившия ми тръгна по "командировки" (разбирайте жени), бях адски самотна и объркана. Особено, когато вече знаех за другата жена в живота му (след като го хванах, обеща, че ще скъса с нея и твърдеше, че го е направил), но бях готова да живея и с това, заради детето. После се записа да учи задочно в нейния роден град и така разбрах, че продължава да ме лъже. Много страдах, защото вярвах в любовта за цял живот, а и бях с него от ученичка. както и да е, чакайки го да се върне по нощите, имах нужда да говоря с някого. Не съм тип, който се оплаква на приятели и търси съвети, но тогава бях толкова самотна, изоставена, излъгана...Дори в кюто не говоря за тези неща, но беше в 3 посреднощ, когато нямаше никой онлайн, детето спеше, бившия не ми се беше обаждал три дни, не ми вдигаше тел и т.н. Тогава намерих мъжа, с когото съм сега. Започна като разговор с непознат, просто да си излея душата...той беше в чужбина. междувременно моя ме напусна, преживявах ужас и за това, че трябваше да променя много неща в живота си, защото детето ми има право на поне един родител. Смених работа, всичко...за да съм вечер при детето си (нямам никакви близки и роднини тук, които да ми помагат). Преживях развода сравнително леко, имах и него (сегашния), с който чисто приятелски споделях. Това продължи около осем месеца. Чувахме се всеки ден по телефона, по кюто всяка вечер след като детето заспи...Беше наистина вълнуващо и въобще не ми пречеше разстоянието. Да, говорихме си (по-скоро) мечтаехме да заживеем заедно, но не планирахме нищо конкретно. Беше по-скоро като една мечта. Аз не бях готова за друга връзка още. Огромна беше изненадата ми, когато той просто се появи на вратата и звънна, без дори да подозирам за неговото презокенаско завръщане. И, ако не бях в такъв шок, нямаше да го пусна веднага вкъщи, наистина. Знам как звучи, но нямах сили да му кажа "не влизай" след всичко това. Дълбоко в себе си знаех, че на мен не ми е времето, но той тогава ми показа абсолютна увереност, спокойствие....разбирате ли, човек, на когото може да се разчита да бъде до теб. (Той знаеше абсолютно всичко за брака ми и живота ми, знаеше в какво положение съм). Просто му се доверих...Глупаво, нали. Мисля, че някъде там изчена и онова толкова вълнуващо преживяване. Започна моя кошмар по балансиране между детето ми и мъжа, когото много уважавах и обичах като приятел. В началото реших, че просто няма опит с децата...помагах му да реагира правилно, но не винаги се получаваше. Въобще, много е трудно, когато си мъж и детето не е твое. Имаме време за вълнуващи неща, детето през седмица нощува при бившия ми. Просто по някаква причина ми е писнало аз да бъда мъж в семейството (с бившия ми така беше) и аз да поемам инициативата за всичко. Затова исках този път да не е така, чакам той да инициира нещо, съответно той чака мен и така...
Сега имам решение в сърцето си, но ме е страх как ще реагира и как ще го поднесе на детето, защото той няма инстинкта да я щади. напротив, започва да използва всяка ситуация да я направи съпричаста с нашите спорове. Ужасно, нали?
На мен ли нещо ми има или вече нямам реална представа за мъжете. (То, откъде да дойде де, като май не съм познавала нормални такива...)
Благодаря ви, че имате търпение да четете всичко това!