Знаеш ли, мила ми Ева... да ровим, да си спомняме, да съдим и да отсъждаме... е най-бързия начин да стигнем до задънената улица на самосъжалението или до омразата... Издирвайки ей такива "доказателства" за причиненото ни нещастие и проваления ни живот, всъщност зацикляме още повече. Това е като едно звънче, което ти се включва всеки път, когато правиш нещо за себе си, нещо радостно или спокойно - звънчето не ти дава и пет минути спокойствие, докато сам не кажеш Стига! НЯМА да обръщам повече внимание на звънчето, което ме връща в миналото! ПИСНА ми! Звънчето, което всъщност сам си дрънкаш в главата - сакън, да не забравиш случайно, че си нещастен или обект на подлости и несправедливости...
Ох, сетих се за мама Адамс, дето разказваше приказка на децата в детската градина: И гадният, подъл Хензъл набутал бедната стара вещица в пещта... А сега, деца, кажете ми - ХУБАВО ли е това!?

Желанията ни трябва да са леки като перце...