Ще напиша нещо, което само като мисъл дори ме разтреперва.
Когато отидеш да си раждаш детето, с каква мисъл отиваш, с каква нагласа го поемаш за пръв път в прегръдките си? Мислиш ли, че може да се случи нещо и детето ти да ти бъде отнето, по какъвто и да е начин, че може да стане така, че да не можеш да му се радваш до края на дните си, гледайки го как расте и става зрял човек, как е щастливо, здраво и жъне успехи?
Брака е нещо подобно. Когато приемаш семейството, което създаваш, като нещо живо, като нещо което разчита на теб за да порастне, да се развива, да съзрее, тогава няма как да подходиш с нагласата, че един ден ще умре пред очите ти. Не можеш да промениш тези неща. Всичко е до човек, до характер, до лично възприятие. Има хора, които на втората седмица са вече "на пазара". Други не се възстановяват цял живот.