Ух… темата ми избожда очите няколко дни. Ето моите виждания към актиона, с елементи на разсъждение, на места…

***
Първо действие – “Изненадата е наполовин спечелена битка”:

Разсъмва се. Малък партамент в предградията. В сумрака на събуждащия се ден ‘Един-някой’ се прибира, тихо, с едва забележима усмивка на устни… Тананика си “…къде останахте, чудни вечери… тра-ла-ла… неизречени”… Грижливо сваля китката, красила ухото му и я прибра за последващо хербаризиране в портфейла си. Усмивка…
- Мило, колко е часът, къде ходиш досега?
Опа! (б.а.)
- Ъъъъ… нали ти се обадих, работихме до късно… по новия проект… с Разколников от маркетинга…
- Мило, защо се преуморяваш толкова? Никой няма да ти плати извънредните… Ела, направила съм ти закуска… липсваше ми… - в очите и плуват сълзи, смирено навеждане на глава… от неудобство или от любов…
‘Един-някой’ усеща - това е момента, сега или никога! Приближава се… изненадващ уперкът в ченето на съпругата с левачката (по-бързата) и последващо засичане на отскочилата и глава с десния пестник - в ухото (слабото и място, не са непознати я)… Още преди да е паднала на земята я посреща със силно, но премерено и точно маваши в гръдния кош… Жена му полита назад и ала Матрицата потъва няколко сантиметра в замаската на коридора…
- Този път ще стане… Раздялата! - полугласно промълвява ‘Един-някой’ и надява металния бокс на левачката.

***
Действе второ – “Повторението - майка на успеха”:

Сладко вдишване от догаряща цигара. Дилемите започват да го тормозят: “Дали не трябваше да изчакам да дойде в съзнание преди да и обгоря краката на газовата печка и да я влача по натрошените чинии в кухнята… хъм… Май прибързах с някои решения… Трябва да съм по-търпелив!” Съпругата едвам отваря очи… веднага усеща солта в раните си и отново изпада в несвяст… ‘Един-някой’ загася цигарата си в слепоочието и, бавно, наслаждавайки се на съскащия звук и миризмата на изгоряла плът… Почти нежно я повлича за крака към кухнята. Отваря вратата на хладилника, поставя главата и грижовно в отворилата се пролука… Песента вече е “…колко пъти, един ли, сто ли…” В началото се забалява как вратата отскача рязко и се връща в ръката му… по-късно му е все тая… просто не му се тръгва…

***
Действие трето – “Не оставяй днешната работа за утре”:

“Край!”- мисли си докато и увива рогата с трофейни размери в парче амбалажна хартия– “Това беше… най-после свободен! “ Няколко снимки за последно, и за пред приятелите… и за сайта му в интернет… Пуска газтта, и на излизане неглиже мята ‘Зиппото” назад… На фона на избушващия блок набира от мобилния си…

***
Епилог:
Пролет. Той и тя… всеки със своя пакет от амбалажна хартия… Щастливи и най-сетне в обятията си…
- Все още съм тук!!!
- Ти ли каза нещо?
- Не а ти?