Щe се опитам да ти представя другата гледна точка, нейната.
Родителите ми се разделиха, когато бях на 16, като процеса преди това беше около двегодишен. Винаги съм била много близка с баща си, семейството ни винаги е било много здраво свързано, и много силно. Или поне така аз съм го виждала. Какво е било на "възрастните" в него, не мога да кажа.
Разпада на семейството беше най-крайното нещо. В тинейджърските години всичко около теб се променя, ти се променяш, живота ти, целите ти, приятелите ти, търсиш, един непрекъснат процзес на търсене.
В моя живот, дома и хората в него, бяха почти единственото сигурно нещо. То е там, каквото и да се случва. То е било изначалното, съществуващото, гарантираното, непипнатото. Когато изчезне нещо, което считаш за даденост, нещо което ти се полага, и което е основата на всичко останало, нещата са малко странни. Особено, ако не разбираш докрай причините за това. Защото каквото и да си говориш, и колкото и да си разумен (аз бях) много неща ти се нареждат в главата години по-късно. Понякога не се и нареждат.

Та, зависи какво ви е било семейството. За мен беше ясно, че когяато баща ми си тръгна, оставаме с майка и сестра ми. И това е семейството. Но ми отне време да си пренастроя главата.