Аааа, аз пък искам татковците да се обадят. Ама тук ги няма онези татковци дето леко позабравят чат-пат, че имат и деца. Мда, няма да се появят такива дето да признаят, че не знаят детето им какво прави в градината, колко е таксата за там, какви витамини пие и колко струва последната ваксина. Няма ги, жалко. Би било интересно да си кажат как се чувстват от това.

А за справянето ли питаш? Ми... никак Опитвам се да се убеждавам, че си възпитавам добре детето, че се справям, че правя всичко по силите си за него, но ... на моменти ми лъсва една истина дето ми дига адреналина. А тя е, че детето ми е едно лигаво пишлеме, дето ми има страх само на вид, няма никакви трудови навици, свикнало е да му вървя по задника за всяко нещо до степен да мрънкоти когато му кажа да отиде и да си вземе сам лъжица от чекмеджето.
Ей, тая сутрин как ме вбеси, не е истина. Събуждам го уж нежно, уж полека, с целувки, със шегички, на светлината от коридора, за да не му блести в очите /това е закон от години/ Дрешките са на леглото, готови и изгладени, чорапите са мишленца и скачат при "котарачето" в леглото... бля-бля-бля. Е да, ама що да не се полигавиме малко. Аз ли не схващам нещо, той ли имаше нужда малко повече да му обърна внимание, но като се заинти как мишлетата са се скрили, значи не може да си обуе чорапите, значи няма да отиде на градина ... ужас просто. После айде "Искам нещо сладко да си хапна, ама не знам какво искам и не е това което има" и аз вече избеснях. Хвърля си якето, не иска да се облича, не иска да си отключи вратата, влачи торбичката с боклук из целия път до долу, отиде до градината с разкопчано яке ..... избеснях. Казах му, че щом е така, довечера няма да гледа филми, че повече няма да го будя сутрин както досега, а ще влизам, събуждам и излизам и след десет минути го взимам за излизане и трябва да е готов и т.н и т.н. И кво си мислиш? "А, ти след няколко дена ще забравиш." Толкова за опитите ми да всявам респект и да въвеждам ред и дисциплина.

Явно бъркам някъде, знам че само аз съм си виновна, щото възпитанието му е мое дело на 98%. А всъщност дали е така? Дали когато има варианта "добро ченге, лошо ченге" нещата могат да са различни? Нямам идея. Бесняла съм, късала съм си нервите и съм плакала от яд, че съм сама във всичко това, че другия отговорен за съществуването на това дете е загрижен само на думи за него и за възпитаните му, ходила съм като замаяна с дни след реплики "Разглезила си го и няма никакво възпитание" от същия този някой. И какво от това? Ми нищо. Всеки бял косъм бива зверски изтръгнат на секундата, за сега още имам нещо по главата си, значи не съм толкова зле. Ще си носим и отговорностите и последиците. Друг път пък, когато дойде и нежно ме гушне и ме целуне и ми каже "Мамо, много те обичам" ... тогава казвам майната му на всичко, аз си имам дете, което съм научила да казва "Обичам те". Никак не е малко, нали

Но довечера пак няма да гледа филмчета, де