за подходи.
Ненавиждала съм и ненавиждам някой да ме принуждава да върша нещо без да ми обясни защо. Тоест само защото той казва така. Ами не става. Според мен разликата във възрастта и опитът не са достатъчна причина да се налагаш над останалите изисквайки безпрекословно подчинение, че и уважение. Откъде накъде? Детето да не е безмозъчен автомат, който се задейства ей така просто? И на какво го уча - да няма мнение, или да се страхува да го изкаже. Всяко изискване трябва да бъде обяснено и мотивирано по начин да бъде разбрано, осъзнато и прието доброволно. Нищо не налагам. Спорим. Убеждаваме се - понякога се случва аз да приема доводите му, друг път - той моите.
Няма казармени порядки, няма извъртане на нещата - много е трудоемко за мен - всичко се казва направо и се обсъжда. Вярно е, че ако не е свръхспешно изчаквам удобния момент.
Ама да не си мислиш, че от сутрин до вечер разискваме. Най-често се разбираме от една дума мимоходом, обикновено казана на майтап, или от някоя закачка -заяждане, или си изпращаме по някоя реплика в icq, на няма и два метра разстояние...
Понякога си задавам въпроса дали като приемам някои неправилни от моя гледна точка поведения не му правя лоша услуга, по-късно се оказва, че е способен да се моделира според условията и да намери добро решение /понякога с моя помощ, но не натяквам/, дай Боже да е все така.
Знам също, че колкото пъти съм си изпуснала нервите, толкова пъти той е втвърдявал позицията си и много повече време е отнемало докато се разберем.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.