има деца, които пренасят модела на взаимоотношенията в семейството в което са израстнали, в собствените си семейства по-късно. Например синът копира поведението на баща си, защото такава е представата му за глава на семейство, независимо дали бащата е бил груб, деспотичен или пияница. В детските му представи бащата е бил авторитет/ и поради това пример за подражание/. Разбира се , ако бащата е достоен човек, твърде вероятно е това да е дало положително отражение върху сина. Но се питам дали това е правило... Казваш че се стремиш да не повтаряш грешките/или това, което отчиташ като грешки/ на майка си. Във възпитателните си подходи, винаги съм се стремила към същото-да избягвам грешките на собствените си родители/и двамата педагози/. Тези техни грешки ме нараняваха най-много през пубертета и това ускори и удължи бунтарския ми период, после/ със затихване/ продължиха да нараняват детето в мен и сега,когато съм осъзната разбирам какви страхове и несигурност са провокирали поведението им и ми е смешно, но и тъжно.
И се питам, дали техните грешки не са ме научили на нещо, което ме е направило по-силна и дали спестявайки ги на дъщеря ми, не отнемам от силата й. Но вероятно правя други грешки, които може и да се окажат с градивна за детето ми роля