|
и вътре да извикам: "Обичам мъжа си!"
Не че очаквам разбиране от клубарите...
А ето го и Борхес:
1964
I
Светът не е вълшебен вече. Ти си изоставен.
Не ще споделяш с нея лунната позлата,
Ни сънните градини. Вече е луната
Сега на миналото огледалото неравно,
Кристал от самота, светило е от спазми.
На сплетените пръсти и челата сбогом,
Сближавани от любовта. Сега най-много
Да имаш предания спомен, дните празни.
Не губи никой друго (казваш си безцелно)
Освен това, което не е притежавал
И няма още, но не стига просто смелост,
За да изучиш майсторството да забравяш.
Едничък символ, роза само, те изгаря,
Да те убие може звъннала китара.
II
Не ще съм повече щастлив. Дали е важно.
Светът дарява ни от толкова посоки;
Един какъвто да е миг е по-дълбок и
Многообразен от морето. Толкова протяжни
Са часовете, но животът ни е кратък,
Едно потайно чудо ни причаква властно,
Смъртта, морето друго и стрела опасна,
Която ни избавя от деня и от луната,
И любовта. Това, което ти ми даде
И взе ми, щастието, трябва да е зачертано;
Което беше всичко - нищо днес да стане.
Да бъда тъжен ще е моята наслада,
Ненужната привичка, дето все ме върща
В квартала Юг, към ъгъла, вратата съща.
Ако не друго, насладете се на уникалния Борхесов синтаксис.
Яко первее умрети хотел бых, неже сия на Тя - благаго Бога моего - помыслы хульные прияти...Редактирано от ng на 18.08.05 01:48.
|
Мисля да изкопая една дупка
